Историята, която ще разкажа е от Лисабон. Имам си и фотография от нея, но снимката е само да напомня за онова, което остана скрито за фотоапарата…
Снимането на моменти от живия живот иска много ходене. Вървиш и гледаш. И както всичко си е незабележимо и обикновено, изведнъж “изкача” нещо, което те кара да подскочиш отвътре. Е, има и дни, които си остават само с ходенето и гледането, но в Лисабон това не е опасност.
Към обяд, право напред и от другата страна на улицата видях сцена, която привлече вниманието ми. Майка и може би 4-5 годишна дъщеря стояха пред витрината на “нещо като магазин”. Казвам “нещо като магазин”, защото в момента, който ги видях бях далече, а и защото стъклата отвътре бяха покрити с бяла хартия.
Майката държеше детето за ръка и явно не и беше интересно. Детето обаче надничаше към нещо много вълнуващо. Забързах крачка но бях далеч дори и за “дългия” ми обектив. Въпреки това виждах, че момиченцето беше сложило двете си ръце до лицето и надничаше ли, надничаше. В един момент, майката явно оттегчена леко подръпна детето и то с неохота се отлепи от стъклото. Не минали и няколко крачки, малката се отскубна и пак се върна при витрината. Пак наведе главичка, направи си сянка с ръце и пак се взря в нещото вътре. Аз бях вече по-близко, но пак недостатъчно за да снимам тази проста, но истинска сцена. За да вдигна апарата ми трябваха само още няколко крачки, когато те двете си тръгнаха наистина. Не съжалих, че не съм успял да снимам, защото момента беше красив и ми беше достатъчно, че съм го видял. Все пак обаче, реших да хвърля поглед какво толкова привличаше момиченцето. Пресякох улицата и се озовах на нейното място. В процепа на стъклото се криеха силуетите на няколко торти… Снимах, ей така - за спомен, но видяното така или иначе остана в главата ми.
Като се сетя за случката, винаги се чудя какво точно виждаше детето. Дали само тортите, украсени с най-примамващи и вкусни кремове, бадеми и посребрени сладки топчета? Или в главата на малката това беше свят, които е много повече от парче вкусна торта? Дали въбръжението и рисуваше картини, в които тя самата по приказен начин се превръща в красивата собственичка на сладкарницата? И дали си представяше как тази собственичка раздава по три парчета торта на всяко минаващо дете? Или пък запомняше всеки детайл от сладкишите, за да може да направи същите за празника на куклите си?
Може би, най-красивият свят в детството е светът на мечтите. Мечтите, които палят въображението и за които няма невъзможности…
