Wednesday, 1 June 2016

1 юни 2016 година

ден последен
местност Речка - връх Околчица




Тръгваме от лагера в месността Речка на рида Веслец, слизаме във врачанското поле, след което качваме Врачанския балкан. Тежък преход до Околчица.

Следваме стъпките на четата след битката при Милин камък. 

Когато всички живи от Ботевата дружина се събират след битката и се преброяват, се оказва, че са останали 130 души...
Войводата още не вярва, че Врачанския революционен окръг няма да възстане и изпраща два пъти куриер до Враца. Никой не се отзовава, ръководителят на Врачанския революционен окръг - Стоян Заимов позорно се крие и не влиза в контакт с куриера, а впоследствие напуска Враца преоблечен като жена.
Ботев събира съвет и предвид обстоятелствата се поставят няколко предложения за по-нататъчните действия на четата - да нападнат Враца и така да присъединят към себе си още хора, да се отправят към района на Априлското въстание, да се изтеглят към Сърбия или да хванат Балкана. Решават да направят последното - тръгват към Врачанския балкан.
Ние днес минахме по техния път. На мен, като на човек, който често ходи по планиските пътеки, ми се струва, че четата на този етап не търси просто изход към Балкана, а се опитва по най-бързия начин да се изплъзне от полезрението на турците. Пътят на дружината е много труден, личи си, че са бягали без да го избират.
Ние пъхтим, потим се и се пързаляме по калните камъни в усоините долища, а си представям какво им е било на тях. 
Но за да не губим паралела с действителността, отново ми се искам да разкажа неволно чут от мен диалог между децата, заедно, с които ходя в този момент.

На всички ни е трудно по безкрайното нагорнище. Едно дете приплаква зад мен - "Не мога повече..."
Предполагам, че в "нормални" условия - всички биха му се подиграли. При нас обаче има дух. Някак, за тези пет дни свикнахме да се опираме един друг...
Затова на моментната слабост на детето "Не мога повече...", всички останали деца от неговата група, съвсем импулсивно отговарят като започват да скандират "Можеш, можеш, можеш"... Нагорнището е толкова уморително, че е трудно да се диша. А тези деца крещят с пълни гърди...
Предполагам няма да е изненада, като кажа, че умореното дете, най-вероятно, чрез приятелите си получи увереността, че не е само в трудното... И продължи с лекота напред.


Да, днес всички качихме Околчица. Да, всички знаем, че там България губи Войводата, а четата се разпада. 
Но не искам да говоря сега за смърт. Защото, по време на похода, за себе си получих отговор, какво значи за българите Ботев. 
Един вечен идеал за любов към живота.
И тук искам да сложа точка.