сряда, 8 февруари 2017 г.

За философията на пътуването





Не мога да стоя на едно място.
Най-вероятно и затова не се спирам, все си намирам причина да хвана на някъде.

Преди време се замислих с какво ме влече пътуването.
…Непознати места, нови хора, интересни обичаи…. да, всичко това са причини да тръгна на път, но за себе си знам, че има и нещо друго. 
Съвсем скоро го осъзнах - пътуването ме отдалечава от зоната на комфорт. Зона, в която действа рутината. В нейния периметър всичко ми е познато - зная вариантите, по които може да протече всеки един ден, познавам по име всеки проблем, зная откъде ще изгрее слънцето и накъде ще го изпратя… 

Би трябвало да ми е добре в тази зона…
Но аз винаги избирам да я напусна.

Когато тръгвам на път знам, че заедно с набързо нахвърляния багаж ще взема със себе си и товара, който съм натрупал покрай рутината на ежедневието. Със сложното последно изречение казвам, че проблемите и тежките мисли също чакат да попътуваме. Не ме питат дали може или не може - ясно е, че тръгваме заедно. Вероятно и затова първите крачки са най-трудни… 

Но ето - часовника звъни, грабвам раницата/куфарите и - отново на път.
И независимо накъде съм поел, винаги се повтаря едно и също. 
С всеки изминат километър, с всеки пропътуван час, мислите от “зоната ми на комфорт”, които неумолимо са ме формирали под диктата си, най-накрая намират пролука и напускат тихичко главата ми. 
Ей така, изпаряват се. 
Няма ги.
И тогава разбирам, че това, което съм виждал като край на хоризонта, всъщност е било само параван, който сам съм си поставил. 

В подобни моменти човек излиза извън “себе си” и може да се “разгледа” отстрани.
Тогава се мисли леко. 
Тогава отсяването на зърното от плявата спори.
Тогава се вижда аквариумът, в който живееш. Виждат се прозрачните стени, в които си се блъскал и които си приел като лимит на възможностите си. 
Тогава, една по една се връщат мечтите. 
И тогава е лесно да трасираш пътя, който трябва да изминеш вътре в себе си. 




понеделник, 9 януари 2017 г.

Три врати към Одеса



Ключовете към един непознат град са в ръцете на всеки пътник. 
От новодошлият зависи коя врата ще отвори и как ще види града. 


Наскоро за първи път посетих Одеса.  А тя е град с много лица. Някъде прочетох, че заради красотата я наричат украинската Палмира, заради пъстротата на населението - черноморския Вавилон, заради архитектурата - малкия Париж, заради важното и разположение - южната столица, а заради колоритните бандити - местния Чикаго…




За краткото време, с което разполагах, аз видях града така:



Потьомкінські сходи(Стълбата на Потьомкин, Потёмкинская лестница,В Одеса се намира най-известното стълбище в историята на киното - "Потьомкинското".
Самото стълбище е на близо 150 години, замислено е като параден вход на града, проектирано е в стил "класицизъм" и води към морето. 
На неговите стъпала е сниман филма “Броненосецът Потьомкин” (1925), определен на Световното изложение в Брюксел през 1958 година за “Най-добрия филм за всички времена”.
Учил съм история на киното и знам какво е значението на филма за развитието на седмото изкуство. Независимо от силно политизирания сюжет, това е филм, който е революционен за развитието на киното.
Режисьорът Сергей Айзенщайн заснема и монтира най-известната сцена от “Броненосецът Потьомкин” - потушаването на възстанието, по един наистина новаторски начин. Във времето, в което киното е още нямо, Айзенщайн успява да създаде невероятно силно екранно усещане. Като използва движеща се камера, многобройни и често необичайни гледни точки, той монтира епизода по един наистина блестящ начин. Така преминаването на стълбата, което в живота се случва за около 30 секунди, във филма е близо петминутна драма. Кулминация на тази драма е сцената, в която настъпващите в редици войници прострелват майка, чието дете се намира в детска количка. Със смъртта на майката, количката с бебето тръгва да се носи неуправляма по стъпалата… Един от най-силните епизоди в историята на киноизкуството… 








В късния декември откривам стълбището мокро и доста неприветливо. Една част от него е затворена, а пешеходците минават в ограничена ивица. Статуята,  която Айзенщайн използва за преден план в кадрите си е на мястото си, а църквата в долния край на стълбата е заменена от модерна стъклена сграда. И въпреки промените, Потьомкината стълба си остава едно от най-знаковите места на Одеса.

Тръстиковият трамвай

В Одеса сме във връзка със снимките на нов български документален филм. Едно от нещата, които предстои да заснемем е сцена в трамвай. Докато обсъждаме какво точно ни трябва, Сергей Дубин - нашият украински асистент-оператор предлага - ...“А защо не видите тръстиковия трамвай”?




Трамвай N20 се оказва кинематографично превозно средство. Пътят на трамвая, който обслужва едни от крайните квартали на Одеса, преминава в продължение на километри през тунел от висока тръстика. Няма как да го разкажа повече, трябва да се види…









Битпазарът на Одеса
Ако за нещо съжалявам, че не ми е стигнало времето, това е за разглеждането на битпазара. 
Той се случва веднъж в седмицата, в събота. Заема улиците на един цял квартал, или не знам - може би това са няколко квартала. 
Можеш да ходиш и да разглеждаш с часове. Има всичко. 
И ако някога се върна в този наистина невероятен град, ще си оставя един ден да поснимам из битпазара. 









                                                          автор: красимир андонов
                                                                           2017


сряда, 31 август 2016 г.

Въздух. Земя. Вода. Дърво

През последните двадесетина километра преди езерата само една мисъл ми се върти в главата…
Как ли изглежда този пейзаж от високо, от сателит?

                             Сателитни снимки на района на Плитвичките езера/Google Earth

Навсякъде около мен е надупчено като швейцарско сирене. Малки, големи и още по-големи вдлъбнатини оформят релефа наоколо. Приличат на лунни кратери, върху които растат дървета.
Всъщност, като човек, посветил ученическите си години обикаляне из родните пещери, мога да кажа, че пейзажът наоколо е гигантско карстово образувание и дупките не са кратери, а въртопи. Тези въртопи поглъщат дъждовете и през тях водата поема своя подземен път към изворите на едно най-красивите места на земята - Плитвичките езера. 



Плитвичките езера се намират в едноименния хърватски национален парк и по същество са каскадни езера. Те са разположени стъпаловидно, като са свързани помежду си чрез красиви водопади. Водата, събрана от безкрайните въртопи наоколо избликва отново на земята силно минерализирана. Това е причината, тази вода непрекъснато да променя своя път, като при среща с въздуха отлага калциев карбонат и непрекъснато строи нови прагове и прегради. Никога няма да видиш едни и същи неща.










Красотата на плитвичките езера е трудно да бъде събрана във впечатленията на един ден.
Паркът е огромен и в него можеш да останеш сам, въпреки огромния поток туристи.

И още нещо. За разлика от много подобни красиви места, тук човекът не е нарушил усещането за природна хармония. Въздух, земя, вода и дърво.