Tuesday, 31 May 2016

31 май 2016 год. с.Баница - м. Речка


По стъпките на Ботевата чета



Днес тръгвам преди всички, с идеята да имам време да разгледам местността "Милин камък".
Слънцето ме настига на поляните над Баница и превръща всичко наоколо в безброй причини да не бързам. Докато снимам, времето явно отлита, защото внезапно забелязвам, че похода идва. Една огромна върволица от фигури на конражур, потънали до кръста в майските треви. Над тях, на Слънцето светят и се развяват знамената... Колоната се движи в бързо темпо, като се извива грациозно между поляните... Снимам.
Ставам отново част от тях и заедно продължаваме нагоре. Пътят навлиза в ниска гора, а поляните наоколо са море от бели цветя. След вчерашния тежък преход по напечения асфалт, днес сме компенсирани щедро с красота.
Малко ми е странно - отиваме на мястото, където се е състояла първата жестока битка на четата, а пейзажът с нищо не привнася драматизъм... На Милин камък се открива такава гледка, че за момент забравям какво се е случило тук... На юг се вижда Враца с Балкана, на север - Дунавската равнина на длан.
Скромният паметник и самотна фигура в опълченска униформа ме връщат в реалността. Запознавам се с дядо Александър Джендарски от близкото село Чирен, който всяка година посреща похода на върха. И казва, че ще продължава да го прави докато е жив...
Заговаряме се за битката. Четата заема тази стратегическа височина, под вещото ръководства военния си началник - Войновски. Той нарежда отбраната да се построи в три (според някои спомени в два) реда. Нашите имат време да намерят и построят защитни позиции, преди пълчищата черкези и башибозук да нападнат. Позицията е удобна за четниците и това много помага. От север има отвестна скална стена, от тази посока няма врагове. Отвсякъде другаде ордите налитат срещу дружината на Ботев. 
Оръжията на четниците - пушки "белгийки" и особено американските "игленки" превъзхождат по далекобойност турските. Нашите се бият храбро, но врагът превъзхожда многократно.
Ето част от спомените на оцелелия четник Димитър Икономов.
- "Захвана се неравен бой. Неприятелят така яростно и решително налиташе, щото още малко усилие от негова страна, и ние щяхме да бъдем сразени и унищожени. Делеше ни едно разстояние от 80-100 крачки. Геройски отбивахме всяка атака. Никой не мръдна от мястото си. От многобройните куршуми дърветата около нас останаха без листа, корите им се обелиха, а камъните взеха да пущат прах. Виковете и охканията на ранените и умиращите цепеха въздуха и внасяха дълбока скръб в сърцата ни..."
Замълчаваме за малко с дядото от Чирен, след което той ядно казва - "Да, много мръсни куршуми са леяли турците. Направо са режели, окосили са дърветата..."
Битката на Милин камък трае девет часа. Нашите очакват помощ, очакват Враца да възстане, но това не се случва. Наместо това от Враца иде редовна турска армия, с която численото превъзходство на противника се умножава.
Въпреки това, четата на Ботев устоява. Даваме жертви, но нанасяме многократно по-големи поражения на турците.
През нощта ръководството на дружината, в лицето на Войновски и Ботев, взима решение да се пробие блокадата и четата да се изтегли към Веслец и Враца. Нападаме турците и разкъсваме обкръжението, отделяме се като фактически победители от битката. 
Това трябва да се подчертае.
Сбогувам се дядото и заедно с похода отново потегляме.
По пътя мисля. Исках да открия пещеричката, която е била импровизиран лазарет на нашите. Исках да разгледам камъните и дърветата за следи от куршуми. Не успях. Не успях да открия онези малки неща, които времето не е скрило в небитието.
Докато ходя, дочувам разговора на момчетата пред мен. Те се уговарят леко да се отклонят от групата и да потърсят гъби из дъбравата пред нас.
Правят го, а секунди по-късно и аз хуквам след тях. Гъбите. Да, ето я връзката, която търсих но не открих на Милин камък.
Изведнъж ми светва, че един от оцелелите разказва, как те, изгладнели, са брали гъби из гората. 
Ние следваме стъпките на четата по същото време на годината. Може би четниците са залъгали глада и с някоя лютива млечница, като тези които набраха момчетата.
Може би е несериозно, но този малък детайл ми даде усещане за съпричастност към случилото се преди 140 години. А аз тръгнах за да открия и това...

Monday, 30 May 2016

30 май, село Борован - село Баница

От два дена разселвам щипалки по селата. Вчера в Борован, днес в село Баница. Не че го правя умишлено, просто палатката ми се напълни с тях на стадиона в Софрониево. И от тогава, при всяко нейно вадене, местните видове се обогатяват с тези от селото край Огоста. Дано кръстоската не се превърне в проблем за походниците след нас :)
Ето, и сега се разхождат по тавана ми...


Да, вероятно сте прави, несериозно е да си говорим за щипалки, когато темата е толкова патриотична, но в случая, моето е само прелюдия. 
Защото свързвам палатката ми с ЛагерЪТ. А за него си струва да говорим...

В началото е важно да кажа, че във всяко село, през което похода минава, главната улица се казва Христо Ботев. На площада на мегдана стои паметник на Христо Ботев, а училището, най вероятно носи името Христо Ботев.
Казвам всичко това, за да подчертая дълбоката връзка на хората по тези земи с Ботев.
Затова и навсякъде ни посрещат като частица от тази идея...
Но и това не е най-важното. Защото за мен, най-главното е как променяме всяко село по пътя. Как обезлюдените улици за ден се изпълват с усмивки и младост. Как изведнъж тумби деца огласят точно улица Христо Ботев, как други тумби деца играят разпалено футбол на селския стадион "Христо Ботев", как ЛагерЪТ ни изниква на най-голямата селска поляна...
А лагерът и идеята са едно. Затова толкова се радвам, когато видя как усмивки палят усмивки.

П.П. Днес няма снимка на тефтерче с драсканици, защото вчера свърши химикалката ми... :)


Sunday, 29 May 2016

29 май 2016, ден трети


село Софрониево - село Борован

По стъпките на Ботев



Лежа на тревата на следобедното слънце и чакам палатката да изсъхне от утринната роса. Събрах я мокра, нямаше как да я чакам сутринта. 
Лежа и продъжавам да лежа. Палатката няма да пресъхне. След преход като днешния, почивката е блаженство, при това добре заслужено.
Но нека нещата започнат с утрото. 
Събуждаме се както вече стана традиция, около пет сутринта. Редим се на опашката край чешмите и там във въздуха циркулират две цифри - 40 и 30. Всички говорят за предстоящия преход от 40 км, очакваните температури са над 30 градуса…

Походниците оформят колоната от вчера и тръгваме.
Най-отпред са двамата водачи, които вече втори ден имам чувтвото, че не ходят по земята, а левитират. Леко се носят над земята, без да срещат съпротивлението и.
След тях днес са най-малките участници в похода, деветима ученика четвърти клас от Ямбол. Избирам да вървя с тях и неволно ставам свидетел на разговорите с госпожата им. Първоначално тя ми се струва твърде остра с децата, но постепенно разбирам, че е отличен педагог и знае кога точно какво да каже, за да мотивира малките. 
Всъщост темата за учителите тук е дълга. Вчера наблюдавах групата от Крумовград. Единият им учител цял ден не свали китарата си, що любими песни се изпяха… А учениците му явно бяха пленени от неговата всеотдайност… Беше нужно само някой да се сети песен, която до момента не бяха изпели, и първите и ноти вече звучаха на китарата…

Днес за първи път, след едно възвишение на безкрайното до тук поле, видяхме Врачанския Балкан в маранята. Най-накря имаме целта си. Далечна, но вече е пред нас.

Ходенето на четиридест километра е малко скучновато занимание.
Както госпожата на четвъртокласниците им каза -“ Не мислиш, че те боли. Не мислиш, че си жаден. Не мислиш, че ти е горещо. Не мислиш, че си уморен. Просто си поставяш цел и вървиш…”
А новите ми обувки, купени в деня преди заминаването, секунди преди последния спортен магазин в София да затвори, естествено не са съгласни с краката ми. В резултат усещам мазолите, които дълго държат, но най-накрая се пукат и се превръщат в рани. По време на обедната почивка, която днес бе в село Алтимир, отивам до походната линейка. Искам две лепенки, без да обяснявам защо са ми. В отговор ме питат за трите имена и ме записват в амбулаторната книга. Превръщам се в поредно име от един дълъг списък. Списък, в който от горе до долу в графа дигноза пише “мазоли” :)))))
Към пет и нещо пристигаме в Борован, финална дестинация за днес.
Лежа и гледам около мен. Всички ходят, все едно стъпват върху въглени…
Най-накрая и аз ставам и крачка по крачка се включвам в общия лебедов балет от куцащи.
Тук е мястото да кажа, че Ботевата чета минава това разтояние по-бързо от нас, натоварени с муниции и пушки… 

Мисля, че всички днешни походници съзнаваме, че оплакването няма място при това сравнение. Затова тихо си куцаме си и чакаме утрешния преход.


Saturday, 28 May 2016

28 май 2016 ден втори Козлодуй - Софрониево

28 май 2016 
ден втори



Звуците наоколо показват, че лагерът се е събудил преди мен. Поглеждам часовника - четири и петдесет. Няма за кога да се мотая, ставам и аз. Наобикалям “Радецки”, който в сумрака преди изгрева е още по-горд и още по-самотен.
Палатките, които снощи изпълниха до краен предел поляните на бивака, бързо изчезват. 
Тук - там, групи от хора се оформят в строй и нетърпеливо повеждат крак в синхрон с марша на “Тих бял Дунав”.
Малко преди седем часа, всички групи се нареждат една след друга и така оформят нашата дълга над километър колона, на която предстои да измине първите двадесет и няколко километра от пътя на Ботевата чета.
Чува се изсвирвене и поемаме. Най-отпред са учениците от езиковата гимназия във Враца. Естествено, гимназията носи името на Ботев… 
Някой дава тон за песен и.. изведнъж сутрешната птича какафония притихва с първите думи на песента… 
…“Свети Георги ще помолим с нас по пътя да върви, Свети Георги тебе молим, дай ни сила пътя си да извървим….” 
Няма по-подходящо начало, казвам си и разбирам, че съм точно там, където се чувствам на място…
Групите ученици в колоната поемат щафетата и от тук насетне, моментите тишина не са много. 
Много от походниците пеят в американски милитари стил - един изкрещява куплет, а всички заедно повтарят след него… с малката разлика, че във въздуха се носят стиховете на Ботев.
Минаваме през град Козлодуй. След него, отново по шосето, стигаме Матеев геран, където на сянката под вековните дървета почиваме. Тук е първата почивка и на Ботевата дружина. 
След Матеев геран хващаме из равнините на Златията. Додето очи ми виждат се ширят полета с жита, красиво. Някой пръв навежда знаме и коприната му се плъзва по зеленото на житото. Един по един и останалите знаменосци правят същото… Има магия в този момент…

Слънцето напича все по-безжалостно и километрите до първото село по пътя ни се струват предълги. С началните къщи на село Бутан усилваме крачката, усещайки близката почивка и студената вода. На един кръстопът чакат две 10-12 годишни момиченца, всяко с голям букет в ръцете. Когато колоната минава покрай тях, те се впускат между децата от похода и ги закичват с по китка. Докато снимам този красив момент, отпред гръмва духова музика. Посрещат ни с “Тих бял Дунав” и по хапка питка с мед и сол…




Когато, след почивката тръгваме наново, редиците са още по-стройни, а песните по-звучни. Казвам си, че поне на този етап не мога да мисля за хората, които преди 140 години са минали преди нас по този път. Всеки ден чета спомените на оцелелите четници и се опитвам да откривам описаните места и да си представям случките…но поне засега, живия живот ме вълнува повече. Не мога да не се радвам, че споделям дните си с днешната Ботева чета, не мога да не се радвам, че заедно ще изминем Пътя…

Friday, 27 May 2016

27 май 2016 година, козлодуйски бряг



На път е една мечта да бъде извървяна…

Усещането да тръгнеш по стъпките на Ботев и негова чета е трудно описуемо…
Не вярвах, че днес, когато човек трудно може да бъде поместен от коравосърдечието си, слова като “Тоз, който падне в бой за свобода…” и “Настане вечер, месец изгрее…”, могат да ме накарат да настръхна…
Не вярвах, че ще срещна толкова жива България, по пътя към един от най-високите върхове в българската история - Околчица.

На 400-500 метра от палатката ми е мястото, на което четата слиза от “Радецки”.  
Според спомените на Никола Обретенов, един от оцелелите четници, тук се случва следното:

- “Преди да напусне парахода, Ботйов се сбогува с капитана и помощника му. Излизането стана на същото място на брега при Козлодуй, гдето е поставен сега каменният кръст край Дунава. Параходът след това се оттегли от брега и тръгна нагоре по Дунава, четниците извикаха “Да живее Франц Йосиф! Да живее граф Андраши! Да живее капитанът на “Радецки”! Матросите отговориха с викове от парахода “Да живеее България”!
Качихме се на върха. Поп Сава Кантрафилов ни положи клетвата. Ботйов с няколко пламенни думи поздрави четниците. Всички коленичихме, целунахме земята, знамето и кръста, направен от кръстосани саби. Поп Сава произнесе клетвата, а ние повтаряхме след него “Кълна се , че ще умра за Отечеството си България”…
След това тръгнахме по билото да отидем в село Козлодуй….”


Утре ние, 1200 души, тръгваме по същите стъпки. Отсега е тихо и някак тържествено…