четвъртък, 4 юни 2015 г.

За фотографията и времето, в което живеем



Преди време ми попадна цитат от Дейвид Бърнет, фотограф на списание “Тайм”.
Човекът, със сериозен опит в класическата лентова фотография, беше дефинирал много точно един от основните проблеми на цифровата фотография - снимането “на килограм”. 
Според Дейвид Бърнет - “цифровата технология позволява на фотографа веднага да види това, което е изпуснал да снима”… С други думи, безразборното щракане размива вниманието на фотографа и “решаващия миг”, често остава между кадрите…
Споделям горното и под въздействие на една реклама на “Лайка”, която не може да остави равнодушен човек, изкушен от фотографията. Става въпрос за клип, в който знакови снимки от историята на медията оживяват пред камерата. 
 Признавам, че не успявам да разпозная всички фотографии, но тези, които знам са фотографии-епохи. Всяко едно изображение се е превърнало в символ на своето време - Голямата депресия от снимката на майката, прегърнала двете си деца, края на Втората световна война в уличната целувка, кошмарите на Виетнамската война в убийството на пленника и в ужаса на голото дете, опитващо да се спаси след атаката с напалм…Фотографии-епохи са и миговете обикновен живот, запазени в снимките на Елът Ъруит, Анри-Картие Бресон, Йозеф Куделка…

Неволно правя сравнение с днес. Днес, фотографията е толкова лесна, че никой не се замисля дали е нужно да е прочел и видял нещо предварително, за да натисне копчето. Така милиарди хора ежесекундно щракат. Придобиването е основна цел на нашето материално съществуване и в този смисъл щракането се е превърнало в още една форма на владеене. Щрака се всичко, при това, без в процеса на придобиване на отминалия миг да се отдава значение на някаква естетика. Всъщност, придобива се илюзия под формата на файл. Файл, който може да изчезне внезапно или да се скрие някъде, без да бъде потърсен никога. Всяко събитие и ежедневност се фрагментират на безброй файлове, като сбора им не увеличава незначителноста на съдържанието. И това, което ме притеснява е дали от нашето време ще останат изображения-икони или ще си останем само с броя на щраканията?