Saturday, 2 March 2013

- "Няма нищо по-хубаво от лошото време"…


Фразата е заглавие към книга на писателя Богомил Райнов и няма нищо общо с фотографията. Всъщност, бих казал почти нищо, защото Богомил Райнов е известен с увлечението си към фотоизкуството. Той е и автор на романа "Не ме разсмивай",  единствената българска книга, която отблизо описва патилата и стремежите на нашего брата, фотографите.  На няколко пъти съм препрочитал романа, с възхищение към стила, брилянтното чувство за хумор на автора и най-вече към дълбокото познаване на професията на фоторепортера. Винаги съм свързвал образа на героя от книгата с един от Учителите ми по фотография, покойният вече професор Румен Георгиев. Може би по-точно е да кажа, че самият Румен Георгиев с усмивка под мустак, често сам се отъждествяваше с героя…

Отклоних се малко от мислите си, но нямаше как да цитирам "Не ме разсмивай" и да не спомена Румен…

Когато говорим за Богомил Райнов, безспорен ерудит и по въпросите на фотографията, няма как да приемем, че той е казал "Няма нищо по-хубаво от лошото време" без да мисли за правенето на снимки. Сам съм се убедил, че най-"кучешкото" време е най-фотогенично.  Тогава, когато си мокър до кости, когато не виждаш от ледените иглички, забиващи се в очите ти, когато за нищо на света не ти се иска да извадиш фотоапарата…тогава е моментът за най-хубавите снимки.
Днес за пореден път затвърдих убеждението си…

За това, че времето щеше да бъде лошо, знаех още преди да тръгна. Вече има уеб камери, поглеждаш  в интернет и разбираш какво те очаква там горе. Та, като видях мъглата на Алеко си казах, че едва ли ще се стигне до снимки.  Затова само по навик метнах в раницата апарата с незаредената батерия, без много да му мисля… 

Като се качихме на Платото, от мъглата човек не можеше да разбере къде е долу и горе, къде е ляво и дясно. Малко под Черни връх обаче, Слънцето леко започна да пробива и чудо…подадохме глави над бялата пелена. Гледката бе от онези, които всеки фотограф би приел като "Шансът". Извадих фотокамерата и след първите две-три снимки дисплеят на камерата угасна… Да ми беше за първи път, ама то май така ми тръгна. Винаги подценявам Витоша, а тя, с неразбираемо от мен упорство продължава да ми предоставя шанс след шанс. И така, искам - не искам продължих снимки с телефона…

Напоследък все чета, колко уникална е мобилната фотография и ето, че и аз взех да се нося по модерните течения…  
Или както много точно го е казал Богомил Райнов - "Не ме разсмивай"…..













Красимир Андонов ©
www.krasimirandonov.com

Thursday, 14 February 2013

Уникален светлинен спектакъл на Витоша

















Уникален светлинен спектакъл на Витоша



През нощта на 2 декември 2012 година станах свидетел на впечатляващ атмосферен феномен. Огромен и светъл, геометрично правилен кръг се рееше около пълната Луна. През живота си съм наблюдавал няколко пъти ореол (или т.н. от народа “харман”) около Луната, но това, което видях в небето над Ивайловрад нямаше нищо общо с преди видяното.
Кръгът заемаше около 1/8 от небосклона над мен и придаваше на нощта магично усещане. Направих му няколко снимки, ей така, за да си го имам за спомен. Снимах на висока чувствителност (10 000 ASA), от ръка.



До вчера (събота, 27 януари 2013) си мислех, че подобен феномен се вижда веднъж в живота, но явно не е било така...

В съботния ден тръгнах към Витоша и колкото по-високо се качвах, толкова повече се убеждавах в правилността на решението да поема към планината. Във въздуха над Платото се носеха милиарди микроскопични ледени частици, които блещукаха на светлината на Слънцето. След като излязох на равното, вниманието ми бе привлечено почти едновременно в две посоки. На небето, вляво от мен, се виждаше дъга, което си обясних с пречупването на светлината в облаците - миниатюрни снежни частици. В посока Черни връх обаче имаше нещо, което спираше дъха. Една огромна арка от светлина се издигаше от земята към небето и изглеждаше като Портал към митичната Шамбала. Извадих камерата от раницата и на бегом тръгнах към Портала. Снимах много и непрекъснато. Отразената в снега около мен светлина беше ярка и почти не виждах контролите на фотоапарата. Затова правех варианти на експозицията на всеки кадър. Приближавах се през неотъпкания сняг към Вратата, без да ми прави впечатление, че затъвам и обувките ми се пълнят със сняг. Арката не се отдалечаваше от мен, само ставаше все по-малка и по-малка. Когато стигнах до нея във въздуха беше останало само едно кълбо от светещи, в цветовете на дъгата, ледени прашинки. Порталът не се отвори и не попаднах в Шамбала, явно  не съм бил израстнал за Пътя отвъд вратата.... 




Светлинната арка

Постоях малко в петното блестяща светлина, след което се върнах назад.
Когато се обърнах отново към Арката, разбрах, че до момента нищо не съм видял. Едва сега осъзнах, че Слънцето бе заобиколено от два огромни светлинни кръга. Единият бе вертикален (като ореол), а другият хоризонтален (трябваше човек да легне на снега за да може да го възпреме изцяло.) Двата кръга се допираха един друг и местата на допир светеха по-ярко и с цветовете на дъгата. Вертикалният кръг, с разположеното по средата му Слънце, изглеждаше като огромно око. На всичко отгоре, Окото си имаше и “клепач”. На фона на всичко това, едва ли ще впечатля някой, като кажа, че встрани от Окото имаше и две дъги...




Прекарах часове напред-назад, снимайки непрекъснато. Накрая батерията на апарата свърши, но аз продължавах да снимам с телефона. 

Най-якият ден от месеци насам....



текст и снимки: Красимир Андонов©
www.krasimirandonov.com




Preferences
§
1
2
3
4
5
6
7
8
9
0
-
=
Backspace
Tab
q
w
e
r
t
y
u
i
o
p
[
]
Return
capslock
a
s
d
f
g
h
j
k
l
;
'
\
shift
`
z
x
c
v
b
n
m
,
.
/
shift
English
alt
alt
Preferences