За фотографията и времето, в което живеем

Преди време ми попадна цитат от Дейвид Бърнет, фотограф на списание “Тайм”.

Човекът, със сериозен опит в класическата лентова фотография, беше дефинирал много точно един от основните проблеми на цифровата фотография - снимането “на килограм”. 

Според Дейвид Бърнет - “цифровата технология позволява на фотографа веднага да види това, което е изпуснал да снима”… С други думи, безразборното щракане размива вниманието на фотографа и “решаващия миг”, често остава между кадрите…

Споделям горното и под въздействие на една реклама на “Лайка”, която не може да остави равнодушен човек, изкушен от фотографията. Става въпрос за клип, в който знакови снимки от историята на медията оживяват пред камерата. 

 Признавам, че не успявам да разпозная всички фотографии, но тези, които знам са фотографии-епохи. Всяко едно изображение се е превърнало в символ на своето време - Голямата депресия от снимката на майката, прегърнала двете си деца, края на Втората световна война в уличната целувка, кошмарите на Виетнамската война в убийството на пленника и в ужаса на голото дете, опитващо да се спаси след атаката с напалм…Фотографии-епохи са и миговете обикновен живот, запазени в снимките на Елът Ъруит, Анри-Картие Бресон, Йозеф Куделка…

Неволно правя сравнение с днес. Днес, фотографията е толкова лесна, че никой не се замисля дали е нужно да е прочел и видял нещо предварително, за да натисне копчето. Така милиарди хора ежесекундно щракат. Придобиването е основна цел на нашето материално съществуване и в този смисъл щракането се е превърнало в още една форма на владеене. Щрака се всичко, при това, без в процеса на придобиване на отминалия миг да се отдава значение на някаква естетика. Всъщност, придобива се илюзия под формата на файл. Файл, който може да изчезне внезапно или да се скрие някъде, без да бъде потърсен никога. Всяко събитие и ежедневност се фрагментират на безброй файлове, като сбора им не увеличава незначителноста на съдържанието. И това, което ме притеснява е дали от нашето време ще останат изображения-икони или ще си останем само с броя на щраканията?

Една изложба, която свътът заслужава да види

Изложбата “Епопея на тракийските царе” в Лувъра вече е факт. За три месеца, една изключително добре подбрана тракийска колекция ще може да бъде видяна наравно с шедьоврите на световното културно наследство. 

Случващото се не може да не предизвиква чувството ни на национална гордост. Като българин, аз също се радвам за това. Още повече, че от няколко месеца заедно с Анелия Каранова и Иво Сеферов работим по филм за подготовката на изложбата…

Същевременно обаче, нещо в мен започва да се бунтува като прочета или чуя, че най-накрая са ни обърнали внимание и са оценили нашата важност! Няма как да се съглася с горното, защото смятам, че вроденото ни чувство за незначителност, няма нищо общо със значимостта на културното ни наследство. Учил съм история на изкуството, от години работя в тази сфера и знам, че ако с нещо можем да бъдем уникални и равнозначни с всички хора по тази земя, без място за съмнение това е изкуството. И в този смисъл, няма защо да мислим, че към нас са проявили благосклонност, като са ни приели в най-посещавания музей в света. Напротив, мястото ни е там! И нещо още по-важно, радвам се, че гостуваме в Лувъра. И че всички тези наистина уникални 1629 тракийски артефакта, изложени в залите на Ришельо, са собственост на български музеи! Какво по-голяма национална гордост от тази? 

Концепцията на изложбата и подборът на експонатите са направени от трима френски и двама български куратори. От българска страна това са: проф. д-р Тотко Стоянов от катедрата по Археология при СУ „Св. Кл. Охридски” и доц. д-р Милена Тонкова, ръководител на Департамента по тракийска археология при Националния археологически институт с музей при БАН. От френска страна са сегашният президент на Лувъра – д-р Жан Люк Мартинез и специалистите от Департамента по гръцка, етруска и римска древност д-р Александър Баралис и д-р Негин Матийо. 

Мога да кажа, че кураторите са събрали в едно предмети и информация, която дава наистина многостранна представа за древните ни наследници. За първи път освен златото и среброто на съкровищата ни, се излагат и всички артефакти, намерени при богатите царски погребения. Така посетителят може да види редом с бляскавите златни съдове, предмети от бита на траките, от глинени идоли до украшения от пробити миди и рапанчета…

 Това е изложба, която показва различни аспекти от живота на траките, от религия и култове до връзките им с други народи. 

Имах възможност да поговоря както с българските, така и с единия от френските куратори - д-р Александър Баралис (който говори много добър български) и съм впечатлен от знаниянията му за културата по нашите земи. Наистина е невероятно как учен-археолог от един от най-значимите музеи в света говори като запалено дете, когато стане дума за траките…

Също така, много впечатляващо е цялото отношение на френските домакини към изложбата. В залите на крилото

Ришельо цари атмосфера, която подсъзнателно въздейства върху сетивата на посетителя. Архитектът на изложбата е проектирал пространство, имащо алюзия с тракийските могили. Целият таван е направен наново и наподобява купола на царска гробница. Светлинната атмосфера е приглушена и само там, където е необходимо, погледа се води от насочени спотове…

Уникална изложба за една култура, която светът заслужава да види!

  Реставраторът гл. ас д-р Петя Пенкова от Националния археологически музей в София извърши възстановяването на един от знаковите експонати на изложбата, наколенника от Могиланска могила, Враца. Знаковата находка е била реставрирана в миналото, но ренгеновата снимка показва, че тя се нуждае от спешна обработка. Специалистът Петя Пенкова отделя шест месеца за да възстанови наколенника. Изполваните за реставрацията материали визуално наподобяват оригиналните, но също така са ясно различими от специалистите. Такар ако в бъдеще се появят по-добри технологии, те лесно могат да бъдат заменени.

връзки към изложбата:

http://www.lexpress.fr/culture/le-louvre-devoile-les-splendeurs-de-la-thrace-antique_1669204.html

http://mc.government.bg/page.php?p=523&s=524&sp=0&t=0&z=0

http://www.louvre.fr/en/expositions/saga-thracian-kingsarchaeological-discoveries-bulgaria

снимки и текст: Красимир Андонов

www.krasimirandonov.com

https://www.facebook.com/krasimirandonovphotography

Изкуството на забравените прадеди

 

     Вилендорфската мадона, късен палеолит

 Природонаучен музей, Виена

Когато стане дума колко малко знаем за миналото на човечеството, тогава винаги се сещам за книгата на Ан Друян и Карл Сейгън “Сенките на забравените прадеди”. Двамата автори правят сравнението, че родът човешки е като “новородено, оставено на нечий праг без писмо, в което да пише, кое е то, от къде идва и кои са неговите родители…” 

И още: “…нашият вид е на стотици хиляди години, родът Homo на милиони години, приматите на десетки милиони години, бозайниците на двеста милиона години, а самият живот - на около четири милиарда години. Летописите ни покриват едва една милионна част от пътя назад към началата на живота. Ние не разполагаме със свидетелства на очевидци. Те не присъстват нито в живата памет, нито в аналите на нашият вид. Дълбочините, до които можем да се гмурнем назад във времето, са смущаващо, дори тревожно плитки. Преобладаващата част от нашите прадеди остават напълно непознати. Те нямат имена, лица, недостатъци….Не можем да си върнем спомена за тях - за нас те са безвъзвратно изчезнали…Ние сме отрязани от нашето минало, отделени от корените си, но не по причина на амнезия или лоботомия, а поради краткостта на нашия живот и поради огромната, невъобразима бездна от време, която стои между нас и нашата първа поява…”

Каменната ера е първата културно-историческа епоха от историята на човечеството и тя заема около 99% от времето на неговото развитие. През този период, човекът се отделя от животинския вид и започва да използва камъка като инструмент, започва да практикува религиозни церемонии и да погребва починалите си близки. А, и нещо много важно - през тази епоха, прародителите ни започват да създават изображения, които ние днес наричаме първи прояви на изкуство.

Ако следваме теорията за еволюционното развитие на Homo Sapiens, би трябвало да предположим, че тя ще бъде приложима във всички аспети на човешкото развитие. Включително и за проявите на артистизъм. В този смисъл е логично да гледаме на прачовека като на дете, в ръцете, на което е попаднал въглен и то е разбрало, че с въглена могат да бъдат оставяни черни следи. В началото детето ще започне да “драска” неосъзнати линии, в последствие, те ще станат прави, ще се кръстосат, ще се появят първи форми. Впоследствие ще му хрумне, че с “инструмента” за рисуване могат да се запазват обекти и случки от живота. Разбира се, първите изображения на реални обекти ще са много далеч от действителността. Ще ни трябва много фантазия за да свържем детската рисунка с това, което тя изобразява. Ще трябва да минат години упорит труд, преди да се появят първите изображения, които наистина да приличат на оригинала…

                                           Тигър, детска рисунка, XXI век

И ако приемем горното като модел на еволюция, то същото (разбира се, в съвсем друг времеви мащаб) би трябвало да се очаква и при праисторическите хора.

Макар теорията ми да звучи в синхрон с познатите тези за поетапното нарастване на възможностите на човешкия вид , тя не е точна, поне що се отнася до развитието на праисторическото изкуство.

Нека веднага дам няколко примера. Пещерата "Шове" (фр. Chauvet) се намира в Южна Франция и е открита сравнително наскоро - през 1994 година. В нея са запазени едни от най-старите пещерни рисунки, датирани с радиовъглероден метод на повече от 30 000 години. Доказано е, че входът на пещерата е бил затрупан около времето, в което са живяли праисторическите хора и до преоткриването й в наши дни в нея не е влизано. 

За мен е голяма изненада, че едни от най-старите човешки рисунки изглеждат по впечатляващ начин. Да вземем, например, една от рисунките на пещерна мечка (Ursus Spelaeus).

                         Пещерна мечка, рисунка от пещерата "Шове", преди 30 000 г.

 Древният художник е използвал червен пигмент за да нарисува силуета на мечката. Струва ми се, че изображението е дело на човек с точно око и уверена ръка, защото животното изглежда пропорционално и по-важното - много въздействащо. Това обаче, което ме впечатли най-много е факта, че художикът е успял да създаде илюзия за обем в двумерното пространство на скалата. Той е добавил и предното ухо, което се намира извън линията на силуета. Може би, това изглежда нещо обикновено за съвременния човек, но нека имаме предвид, че говорим за епоха, която наричаме праисторическа. И че много по-късно, египтяните рисуват човешкото лице винаги в профил, но окото е фронтално.

Изображението от пещерата е впечатляващо и с факта, че древният художник е подчертал муцуната на мечката чрез по-светъл нюанс от багрилото. Техника, която днес наричаме stump-drawing.

                       Глава на пещерна мечка, рисунка от пещерата "Шове", 
                             преди 30 000 г.

Още по-шокиращо добре са нарисуваните с въглен глави на четири коня от същата пещера. Моля, вгледайте се във втория кон отгоре надолу. Долната половина на главата му е подчертана с много добре нанесена (и съвсем логична като посока) светлосянка…

                            Коне от пещерата "Шове", преди 36 000 г.

И след като сте видели тази рисунка, си помислете дали бихте и дали 30 000 години…?

——————————————————————————————————————————

край на първа част

Красимир Андонов

www.krasimirandonov.com

Библиография:

“Сенките на забравените прадеди”, Ан Друян и Карл Сейгън, издателство “Бард”, София 2003 г.

“Моят живот под земята”, Норбер Кастьоре, издателство “Народна младеж”, София, 1967 г.

“История на изкуството”, Димитър Г. Димитров, издателство “Просвета”, София, 1991 г.

“Cave Art”, Jean Clottes, Phaidon, London, New York, 2008