Смях се с глас на светлината

Дамбалъ е връх в Източните Родопи. 

По скалния венец, който се ширнал от северната страна на върха сълзят струйки вода. Местните хора казват, че само веднъж годишно, по Хъдърлез (Гергьовден) се случва чудо и тогава тази вода става лечебна.. Затова в нощта срещу празника, на Дамбалъ се стичат много хора в нужда.

Човек може да чуе различни легенди за това, защо и как водата на Дамбалъ става чудодейна. Смятам, че всеки трябва да намери историята, на която да повярва. Аз лично свързвам мястото с вярването, че съществуват двама велики алиански* знахари, които лекуват хората и които обикалят Земята в противоположни посоки. Всяка година техния път ги събира на Дамбалъ навръх Гергьовден. Срещата става точно в дванадесет часа през нощта и точно тогава по скалите потича лечебната вода. Магичната и сила трае от полунощ до първите слънчеви лъчи…

В следобеда на пети срещу шести май по прашния път към върха се вие върволица от коли. Голямата поляна преди гората се е превърнала в паркинг, защото нагоре може само с джип. Небето е мрачно и е студено.

Хората, които слизат от колите не са тръгнали на събор. Липсва веселата гълчава, коята можеш да очакваш при такова множество. Това, което събира тези хора на това безкрайно красиво място е неволята. Те са дошли за да дочакат полунощ и тогава да се потопят в ледената, но лечебна вода на Дамбалъ. 

Аз бях на тук за последно преди осем години и знам, че от голямата поляна до скалите и чешмата под тях се ходи за около половин час. Прави ми впечатление обаче, че новодошлите се нареждат на групички в края на поляната откъдето периодично идват и ги взимат джипове. Оказва се, че доброволци са поели ангажимента със собствени превозни средства, цяла нощ да качват и свалят от Дамбалъ нуждаещите се. Само за хаир… 

Събирам фотоапаратите и тръгвам пеша нагоре. Доста време е изтекло от последното ми идване, но няма как да забравя пътеките. Минавам покрай събралото се множество край скалите и продължавам в тишината нагоре. Пътеката бързо качва височина и след малко се озовавам над скалния венец. Оттук се вижда почти до края на света. Както казах, времето е мрачно, но то не ми пречи. Дори съответства на настроението ми. Сините облаци са прихлупили небето, но и така е красиво. В един момент горе се отваря дупка и няколко топли слънчеви лъча светват зад град Кърджали.

 Вдигам камерата и малко дежурно правя снимка. Не съм дошъл за да снимам пейзажи. Продължавам по пътеката, потънал в мислите си. Заглеждам се в далечната скална върлина, край която се е завъртял язовир Студен кладенец. Тя ми прилича ми на чудато морско същество от праисторията. В този момент единствен слънчев лъч пробива облаците и светва зад скалното чудовище. Светлото петно бързо изчезва, след което пак се появява, но на ново място. 

Светлина винаги ме е вълнувала и в случая, този самотен слънчев акцент ме кара да спра и да погледам. Очаквам, че облаците всеки момент ще затворят небето и топлото ярко отново ще бъде погълнато от мрачното. Но не - петното се появя отдясно, после отляво зад голямата скала, дори ме кара да си пожелая да дойде по-близо и да освети и самата скала. Без да се усетя играта на светлината ме е увлякла и аз започвам да я следя с фотокамерата. Да, ето идва по-наблизо и осветява морското чудовище. Снимам. Яркото петно изчезва, за да се покаже още по-близо до мен. Като на игра чакам къде ще се появи следващия път. А и Слънцето явно си разбира от работата, защото Петното осветява все красиви части от пейзажа.

В момента, в който Светлината идва върху махаличката, току под скалите, на които се намирам, разбирам, че наблюдавам Спектакъл.
Лъчите тръгнаха от дълбочината на пейзажа, преминаха през всички красиви кътчета по пътя насам и съм сигурен, че вече знам къде ще свърши пътя им за този ден. На Дамбалъ...
Природата подсказва къде ще се случи чудото...

Докато нощта поглъща върха, той продължава да свети с топла светлина.
В студения майски ден хората са се събрали на групички около големи огньове, разпръснати из гората. 

В часовете до полунощ на няколко пъти вали, но множеството търпеливо стои и чака. Желаещите да напълнят вода не секват. Опашката на чешмата се увеличава с всяка минута, по-нетърпеливите подлагат празните бутилки направо под струйките на скалите. 

Край чешмата и край огньовете темата за разговор е една и съща. Чудото. Разказват се легендите, истории за оздравели хора, както и ритуалите, които трябва да бъдат извършени, когато водата стане лечебна...

Малко преди полунощ хората започват да разбуждат спящите край огньовете деца и всички мълчаливо се нареждат около специално изграден басейн.
Последните секунди до дванадесет изтичат и в този момент, дете на възраст около 12-13 години, само по бельо, скача с вик в ледената вода. Това активира множеството и виждам как родителите започват да свалят горните дрехи на децата си. След това с решителни движения хващат и топят в тъмната вода рожбите си целите, по три пъти. 
Тихият до този момент връх се изпълва с плач и хлипане на малчугани.
Децата са в стрес, но ми се струва, че на родителите им е още по-тежко. Виждам в погледите им, че със свити сърца извършват ритуала. Но вярата, че правят нещо добро за децата, им дава сила. 

Веднага след леденото къпане, край огньовете, децата се преобличат в чисто нови дрехи, а старите се оставят на върха, за да остане с тях и лошото...
След малките, в басейна влизат (или само се измиват) и останалите. За здраве.

Не знам дали бялата лястовица ще кацне на рамото на всеки от дошлите на Дамбалъ, но съм сигурен, че вярата в чудото ще им даде много нови сили за да справят с трудното.
А същото така знам, че знаем много малко за невидимото за очите.

                                                     текст и снимки: Красимир Андонов

27 май 2016 година, козлодуйски бряг

На път е една мечта да бъде извървяна…

Усещането да тръгнеш по стъпките на Ботев и негова чета е трудно описуемо…

Не вярвах, че днес, когато човек трудно може да бъде поместен от коравосърдечието си, слова като “Тоз, който падне в бой за свобода…” и “Настане вечер, месец изгрее…”, могат да ме накарат да настръхна…

Не вярвах, че ще срещна толкова жива България, по пътя към един от най-високите върхове в българската история - Околчица.

На 400-500 метра от палатката ми е мястото, на което четата слиза от “Радецки”.  

Според спомените на Никола Обретенов, един от оцелелите четници, тук се случва следното:

- “Преди да напусне парахода, Ботйов се сбогува с капитана и помощника му. Излизането стана на същото място на брега при Козлодуй, гдето е поставен сега каменният кръст край Дунава. Параходът след това се оттегли от брега и тръгна нагоре по Дунава, четниците извикаха “Да живее Франц Йосиф! Да живее граф Андраши! Да живее капитанът на “Радецки”! Матросите отговориха с викове от парахода “Да живеее България”!

Качихме се на върха. Поп Сава Кантрафилов ни положи клетвата. Ботйов с няколко пламенни думи поздрави четниците. Всички коленичихме, целунахме земята, знамето и кръста, направен от кръстосани саби. Поп Сава произнесе клетвата, а ние повтаряхме след него “Кълна се , че ще умра за Отечеството си България”…

След това тръгнахме по билото да отидем в село Козлодуй….”

Утре ние, 1200 души, тръгваме по същите стъпки. Отсега е тихо и някак тържествено…

Following the steps of Hokusai up to the Mount Fuji and all things that create beauty...

The thrill was inside me and I felt somewhat tense.

Yes I knew, that would have been the common feeling of anyone in my position – I was looking to meet the dawn at the foot of the sacred Japanese Mount Fuji. The ideally shaped and symmetrical conus of the Fuji Mountain is the Japan’s highest peek (3 776 meters above the sea level). It stands on the Isle of Honshu and in clear weather could be seen even from Tokyo, the country’s capital some 60 miles away. For those born in Japan the Fyjysan is not mearly a mountain or a peek, but rather a symbol which embodies their understanding of beauty. 

I still remember that my photography guru – Prof. Rumen “Roum” Georgiev - used to mention so often the name of a Japanese artist who had depicted the Mount Fuji from various viewpoints. I can’t recall now the exact reference for Roumen to quote that Japanese artist… I am sure, anyhow, that once Rumen was repeatedly mentioning the guy that was for a reason. 

I am currently digging up in the Internet and the search results are shifting the recording tape backwards. The name of that emblematic Japanese artist turned out to be Katsushika Hokusai (1760-1849) and he remained famous in history for his thirty six images of the Fuji Mountain. Yes, I now understand, Rumen Georgiev was perhaps focusing on Hokusai and his multiple viewpoints to the mountain’s top to demonstrate us that a photographer always had a choice. We are the ones to decide what shall be perpetuated in the frame… 

On that day I made my last checks before shooting the dawn. The sun was to appear over Fuji at a quarter past six. The weather was promising. I had to choose for the best viewpoints. I liked a couple of them, for example, the one with the streetlights as a highlight, as well as another one featuring the classical reflection of the mountain peek in the lake. I decided to start with the lake panorama. Then I detected in the frame the traces of several Japanese early riser guys who had outrun me and occupied positions around. The reflections of their silhouettes were so well visible on the water surface and against them you could still see the up-side down reflection of the Fujisan. It was a total symmetry and harmony, indeed. Those Japanese guys they definitely knew how to react when facing the beauty.

From the lake viewpoint, the sun was backlighting the peak. I decided to have a look from the other side… At the dawn sky background the snowy peak was already visually shrouded in early morning mist. Well, that was also beautiful! 

And what about the chance of a street view? Oh, quite inspiring – the image of that sleepy city matching so perfectly the calmness of the peak above. 

The above experience made me to fully comprehend how difficult it had been for Hokusai to explore various options and decide on the best viewpoint to the Mount of Fuji. That would have been a real challenge for him, indeed!

It’s now time to reveal the secret that I myself have been following the peak’s image virtually. I have been following the weather changes and shooting the dawn and the peak online, being physically all the time in Sofia in front of my computer. You know, at present I am experimenting with the ideas of Prof. Fred Ritchin stated in his work “Beyond Photoshop” where he deliberates on the remote shooting options. 

There are indeed so many operational web cameras located all over the world and provided that a man could permanently make use of their potential he as a true photographer would be always in a position to make a screenshot and become an author. 

I perfectly understand that at a first glance this could sound a little weird and even shocking for many. Anyhow, I could willingly confirm that after I tried myself to follow the above patterns my feelings when doing a remote shooting were quite comparable to those of on-site shooting. 

Take for example the series of my web pictures from the foot of the Matterhorn Peak in the Alpes. I made my choice of a camera – the one which I liked because it was providing a panoramic view from a hotel with an astronomical observatory and up to the very Matterhorn Peak. I was regularly monitoring that camera.  Up to now I’ve managed to catch the images of that specific local pre-evening mood, the early morning vigor, and the feel of a regular sunny day. I genuinely liked an airplane trace up in the sky depicted in one of my shots and the mists around the peak in another. 

Despite of filming remotely I am still the one in control. I am the one to choose the atmospheric and lighting conditions to shoot. I can always be back at any moment and follow the developments at the chosen location. 

At this point, it is the prime time to define the basic principles of the landscape photography. The big trick is to focus on the proper object and subsequently to apply instruments to film that very object in proper weather conditions and appealing lighting. 

Ansel Adams, the genius of landscape photography, was exploring the same locations all over for years in a row, but if you thoroughly check his shots you would see that none of them could be considered as recurrence or replicas. 

                                                                                    pictures by Ansel Adams

Nature has so many faces. Any of those needs a proper look to reveal its essence. 

So, if based on the perception of landscape genre looking for diversity, the remote web-photography proves to be a bingo. Just in seconds one can assure proper facilities at the foot of the Matternhorn Mountain and make bright shots provided patience of facing the monitor and waiting for some tiny cloud or even an idea of a mist to cover your targeted location. 

Please, believe me I do know how a photographer feels when filming an issue of interest. Then, you may also rely on my inner feeling that a web-filming brings the same sort of emotions. The excitement of discovery is equal – the only difference comes from the fact that you are using remotely someone else’s camera. But the copyright feeling remains with you. You are the one to choose the camera, to decide on the light, and the one to click the Print Screen button. 

Well... In the meantime, while I am telling you all this I am continuing to follow the cameras located around the Mount of Fuji. See, a stroke of wind blew around the lake and the reflection is no more such symmetric as it used to be. Some of the Japanese cameramen have obviously given up. I will still stay for a little while …

I do recognize that the digital revolution has definitely changed our lives. If we can like and admire each other in the chat, why we could not (and support each other to) shoot remotely? 

Text & Images by Krasimir Andonov 

За Малта, малтийците и техния дух...

Ако аз трябва да опиша Малта, всичко, което мога да кажа, ще е в превъзходна степен.

Там се намират едни от най-старите мегалитни храмове в света, там човек като с машина на времето се връща в света на малтийските рицари - крепости и укрепени градове, катедрали, болници, дворци…

В Малта се срещат и най-красивите лодки, които съм виждал - т.н. “лузу”. Лодките все още се изработват и боядисват, така както са ги правили финикийците и всяка от тях на носа си има по две очи. Това са всевиждащите очи на Озирис, които са винаги отворени и бдят да не се случи нещо лошо. Но темата за лодките лузу си е за отделен разказ….

Най-важното, което трябва да кажа, когато говоря за Малта е, че на малкия архипелаг живеят едни от най-щастливите и слънчеви хора на света. Малтийците говорят за страната си с любов, която не съм срещал никъде другаде. Тази любов се усеща във всичко наоколо - в начина, по който обработват оскъдната плодородна земя, в начина, по който държавата се грижи за поданниците си, в начина, по който всички заедно пазят миналото си …

Когато през 2006 година, за първи път попаднах на острова, открих свят, който за мен граничеше със света на фантазията. Открих толкова много странни, необичайни и нови-стари неща, че всичко в главата ми се завъртя в шарен мармалад...
Тук някъде е мястото да кажа за малтийските автобуси. Автогарата пред крепостната порта на Валета по онова време приличаше на огромен мравуняк, в който оранжеви автобуси без врати потегляха към и пристигаха от всички точки на остров Малта. Повечето от возилата бяха от непознати за мен марки и най-странното беше, че не срещнах един с един, които да се повтарят. Това, което ги обединяваше, беше фактът, че всеки един автобус, до последния от тях, беше като изваден от сън или от приказка, или от филм… Всеки си имаше лице, всеки ръмжеше по свой начин, всеки си струваше да бъде гледан с часове… 

Сега, след толкова години, ми е трудно да си спомня много подробности от интериора на автобусите. Спомням си комбинацията от хромирани детайли и кожа, неизменните въженца, които дърпаха камбанка и известяваха шофьора, когато някои искаше да слезе някъде. Както вече споменах, автобусите нямаха врати, просто защото на острова е винаги топло. По време на първото ми посещение течеше Карнавала и приказните автобуси бяха препълнените с приказни герои - мускетари, принцеси  и рицари…

Когато няколко години по-късно се върнах на острова, едно от първите неща, които потърсих бяха автобусите. И не ги открих. По улиците и пътищата на Малта вече се движиха безлично еднакви, модерни автобуси, нищо, че по магазините се продаваха сувенири на старите оранжеви возила, гордо брандирани с надпис “духът на Малта”. В този момент, духът на Малта за мен загуби част от очарованието си.

Разказвам всичко това, защото при последното ми ходене в Малта се случи нещо, което отново съживи приказката. Съвсем случайно открих в един от сухите докове на Марса деведесет запазени оранжеви автобуса. И както може да се очаква, нещо в мен трепна и аз се отправих към охраната на пристанището, за да попитам мога ли да ги снимам. Още преди да съм задал въпрос, само като видя камерата ми, пазачът поклати отрицателно глава. 

Тръгнах си, но по пътя мисълта, че няма да снимам тази красота не ми даваше мира. Върнах се, за да попитам от къде и от кого трябва да взема разрешение за снимки, твърдо решен, че няма да се откажа. Попаднах на друг човек от охраната, който с усмивка ми каза, че мога спокойно да влезна в сухия док и да снимам автобусите. Няма да разказвам за срещата със старите приятели, ще кажа само, че ги наснимах с малко свито сърце, защото не знаех дали новият пазач не прояви щедрост към мен и дали ако някой ме видеше да снимам, това няма да се превърне в проблем за пазача.

След като свърших със снимките се върнах да му благодаря. Заговорихме се и той ми разказа, че е бивш шофьор на автобус. Когато разбра за моя по-сериозен интерес към возилата, той извади от багажника на колата си найлонов плик пълен с албуми. А албумите - пълни със снимки на старите автобуси от времето, в което те са кръстосвали надлъж и нашир острова. 

Гледаме фотографиите на капака на колата и си говорим. Снимка по снимка, пред мен се разкрива една невероятна история. Сред автобусите виждам модели още от Втората световна война, които са били поддържани от водачите си и са се движили чак до края на XX век.  Машините са се предавали от баща на син и шофьорите са ги обичали като собствени деца. Всеки шофьор се е грижил неговият автобус да бъде уникален, като е променял външния му вид по собсвен вкус. Ето защо, тогава, при първото ми идване не срещнах нито едно возило, което да се повтаря с друго.

Когато правителството решава да подмени автопарка, шофьорите предават старите автобуси и смятат, че те отиват за срап. Затова преди да се разделят с верните машини, техните водачи свалят емблемите им, както и всички елементи, които имат сантиментална стойност за тях.

 Впоследствие се разбира, че деветдесет от автобусите ще бъдат запазени в музей на автотранспорта. И тогава се случва нещо, което според мен може да се случи само в Малта. Всички шофьори връщат свалените от автобусите детайли, и нещо повече - те даряват на музейните работници резервни части, които също са пазели до момента, за да може техните автобуси отново да бъдат приведени в движение…

Тази история ме накара да повярвам, че духът на Малта не е запазен само в сувенирите. Той е жив, защото проявленията му се виждат чрез вещите, но той, като всеки добър дух живее у хората.

                                                                                      текст и снимки: Красимир Андонов

Два изгрева и една нощ в снега*

Часът е пет и половина сутринта, двадесет и първи януари. Завъртам ключа, стартера на колата за секунда се зачудва дали да се задвижи, след което двигателя заработва ритмично и таблото светва. Термометърът показва минус дванадесет градуса.
В шест без двадесет взимам Люто от Павлово.
Десет минути по-късно качваме Алекс.
Накрая в шест и десет, с малко закъснение, спираме пред блока на Оги и в колата ставаме четирима. Събрахме се.
Програмата за следващите часове е повече от претрупана. Първата ни цел е изгревът на слънцето при старопланинския водопад Скакля. От години се каня да се вържа на ръба на скалите и да снимам как водата полита в бездната. Е, най-накрая дойде моментът. С приятели като тези, всяка щуротия се превръща в реално приключение.

Карам бързичко, защото закъсняваме. Прехвърчаме през събуждащите се села из дефилето и след Церово започваме да се качваме към високото на Стара планина. Небето отдавна е просветляло и е ясно, че едва ли ще видим водопада по изгрев, ама какво значение има? Снимането е само част от приключението. 

Паркирам колата в центъра на село Заселе, когато ръбовете на върховете над нас порозовяват. До водопада имаме 10-15 мин ходене. По пътя първите лъчи на слънцето стигат и до нас. Не знам дали и вие сте забелязали, но зимните изгреви в планината са особена порода изгреви. При тях белия килим по наклонените склонове се превръща в екран, върху който небесното светило прожектира своя всекидневен и неповторим спектакъл. Първата топла светлина събужда нощно-сините тонове на снега и червеното плъзва от високото към ниското. Цветовете започват да се сменят като в огромен калейдоскоп и човек усеща възторга на Сътворението…

Ние четиримата обаче, този ден имаме конкретна задача за вършене и оставяме възторзите на поетите. След минути сме на водопада и Оги се заема с въжетата. Имаме негласно споразумение по между си, че винаги, когато се налага да се екипира скала, Оги е човекът, който води. Докато той връзва системата, аз оглеждам водопада. Бях тук сам преди два дни, но оттогава се е натрупал доста лед и това ще усложни начинанието.

Водите на малката рекичка Скакля се изливат в центъра на подковообразен скален венец на три скока. Първата най-висока тераса е висока около 85 метра, а следващите два скока на водата правят общата височина на водопада около 120 метра. Тук е крайната точка на “Вазовата пътека”, която тръгва в ниското от гара Бов. 

След минути Оги е готов и се сменяме на въжето. То вече е обледенено от влагата над реката. Заради леда не мога да застана там, където искам, а не се и сетихме да вземем котки за обувките. Междувременно, слънцето се скрива в ниските облаци над хоризонта. Нещата не се случват както си ги представях. Около половин час оставам на скалата като правя опити да заснема нещо интересно. Междувременно, Алекс вдига дрона и той бръмчи наоколо.

Малко по-късно се събираме и решаваме как да продължим. Алекс ще се закачи на въжето да разгледа и после ще съберат инвентара, а аз ще се разходя наоколо. След това, среща при колата. Тръгвам вляво по скалния венец и намирам добри гледни точки към водопада. За съжаление виждам как в далечината над София и Рила грее слънце, а над нас облаците се сгъстяват.

Докато се прибирам ми прави впечатление, че в снега под мен е изровена дупка и от нея са изхвърлени пръст и треволяци. Слизам да разгледам и с изненада откривам, че там спи таралеж. От дишането му бодлите му бавно се издуват и свиват. Казвам си, че трябва да разгледам хралупата внимателно, защото току-виж съм открил нещо, което да ни послужи по-късно през деня…

Събираме се при колата и решаваме какво да правим. По програма съм предвидил да се разходим до билото над скалите при Черепиш, но времето много напредна и май трябва да тръгваме към последната цел - решили сме да си изкопаем и спим в снежна пещера. Снегът по дефилето е твърде пръхкав и затова тръгваме към Витоша. По пътя натам един след друг започват да звънят приятели, които знаят какви сме ги замислили. През нощта се е случило нещастие и на Витоша е паднала лавина, в която са загинали две момчета. Настроението пада, но решаваме, че на място ще преценим дали можем да изпълним плана. Междувременно притеснен звъни Миро, който след кратък разговор решава да се включи в групата (Люто няма зимен чувал и няма да идва с нас към Витоша).

В София спираме за малко при Ники Желязков, който ни дава лавинна лопатка и сонда. Ники също е доста притеснен накъде сме тръгнали. Разбираме се, че ще държим връзка и ще му пратим координатите на пещерата. Минаваме и през магазин “Алпи”, откъдето взимаме втора лопата и към три и половина спираме при хотел Морени. Витоша грее зимно, но някак се усеща тягосната тишина след нещастието предната вечер.

Поемаме с раниците нагоре към Черни връх, където мислим да пренощуваме. Над платото отнякъде се появяват облаци и след минути всичко около нас потъва в мъгла. Не можем да различим кое е долу и кое горе, толкова равно бяло става всичко.

Температурата рязко пада и в комбинация с режещия вятър и носещите се с него ледени кристалчета, обстановката става много неприятна. Решаваме, че спираме и ще търсим подходящо място за копане на пещера наблизо, няма да качваме върха. До тук сме вървяли по отъпкания от ратрак път и не сме се излагали на лавинна опасност. Мястото, в което избираме да търсим подслон също не е лавиноопасно. 

Оги изчезва в мъглата с лавинната сонда и след един-два неуспешни опита открива достатъчно дълбок сняг. Двамата с Алекс започват да копаят, а аз оставам на пътя да чакам Миро. Той е някъде зад нас и  ако се разминем в мъглата ще стане трудно да се намерим.

След минути вече сме четирима. С падането на нощта и с все по-арктическите температури наоколо, работата по пещерата започва да спори повече. Още докато копаем, установяваме, че в дупката под снега е далеч по-топло от навън. След около два часа вече имаме достатъчно голямо помещение за четирима души плюс багаж. Винаги ентусиазираният Миро е издълбал красиви ниши в стените за свещите, които ще ни топлят през нощта. Казват, че в иглу или снежна пещера е достатъчна една горяща свещ за да се поддържа температура за оцеляване. Също така прогнозите казват, че тази нощ ще е една от най-студените през годината.

Излизам да направя малко снимки и да пратя смс-и на приятелите, които се притесняват. Указвам мястото - над 92-ри стълб от зимната маркировка към Черни връх. 

Като се връщам, в пещерата цари празнична обстановка. Гори примус, топи се сняг и Алекс и Оги правят супа. За момент се чудят дали полуфабриката с пилешка супа е подходящ за телешката консерва от Сардиния, но в края на краищата решаваме, че колкото повече е толкова повече, особено в нашия случай. Миро вади бутилчици с вино и осемгодишна сливова. Спокойно е.

Навън бурята бушува с пълна сила, а ние целите пушим, защото влажните дрехи по нас съхнат. Опитвам да снимам, но техниката първоначално се изпотява зверски, след което замръзва. 

Отвъд пещерата е към минус двадасет, а при нас е около минус един - минус пет. Температура, напълно подходяща за оцеляване. След дълги сладки приказки запушваме входа на убежището ни с раници и лягаме да спим. Аз и Алекс сме на обикновени шалтета, Оги и Миро - на надуваеми. Установяваме, че и двата варианта са приемливи, ако на човек му се наложи да спи в такава екстремна ситуация.

Вълненията от деня дълго не ми дават да затворя очи, но е приятно да гледам трептящия пламък на свещта пред мен и да си мисля. За какво ли не. Сещам се, че докато съм бил навън и съм се опитвал да си говоря с някой, който се намира на метър или два от мен, но е в пещарата, не се чуваме. Снегът се оказва перфектна звукоизолация.

Към четири и половина сутринта ми хрумва да сложа мокрите си ръкавици при мен в спалния чувал. Така на сутринта ще са сухи и топли. В седем без пет звъни алармата на Миро. Той е на работа и сме се разбрали да станем и тръгнем заедно сутринта.

През нощта таванът на пещерата се е изгладил от дишането ни и от топлината на свещите и се е посвлякъл в ъгъла над мен, но освен, че трябва да си обуя обувките в легнало положение, други проблеми няма. Излизам пръв от пещерата като изхвърлям пред себе си топлите ръкавици и влажното си яке. Голяма грешка! За секунди, докато се появя до тях всичко е заледено на кокал. Правя неистови усилия да се напъхам в ръкавиците, защото незащитените пръсти стават безчуствени след около 30 секунди на студа.

Групата ни от четирима се събира пред пещерата, хвърляме бърз поглед назад и хукваме надолу в мъглата. Изведнъж бялото встрани от нас пожълтява и така разбираме, че слънцето отново се е върнало... Една нощ в снега и два изгрева…

Може да прочетете разказа на Оги тук: http://benkenogy-bg.blogspot.bg/2016/01/blog-post.html

* Описаните ситуации могат да бъдат опасни за живота ви, ако сте неподготвени или нямате нужните лагерни средства. Затова ги не повтаряйте.

текст и снимки: Красимир Андонов