сряда, 19 март 2014 г.

ДА КАЧИШ ЛУНАТА



Когато разказвам за остров Самотраки, думите винаги довеждат със себе си ясни образи, аромат на билки и чувство за неосъществени планове. След този октомври обаче, най-големият план от раздел "неосъществени" мина към графа "ясни образи".
Но да започнем отначало. 
За магията на гръцките острови знаех от творчеството на Джералд Даръл, а той според мен може да накара и най-коравосърдечния домошар да хукне с кораб към прекрасното синьо, палещото слънце и буболечките. 



Първата ми среща със Самотраки, най-дивият от островите в Егейско море беше по работа. Фериботът тръгна от пристанищния град Александруполи и след два часа от  морето се изправи зелената грамада на Саос, планината на Самотраки. Признавам, като я зърнах, си пожелах да достигна върха и. Той се нарича Фегари (Луна) и се издига на 1614 метра над морето. Местните са му дали името Луна, защото е толкова висок, че закрива нощното светило. Казват също така, че боговете гледали Троянската война от него. 
Билото на планината Саос дели Самотраки на южна и северна част. Южната половина на острова е по-гола и скалиста, северната е зелена и се пресича от няколко къси, но кристални реки. Те се спускат стръмно от високото и образуват красиви водопади. Краткият им път неизменно свършва в морето.





Накъде прочетох, че ако Робинзон Крузо беше плавал по Егейско море, Самотраки би бил най-подходящия остров за неговата история. Цивилизацията малко е засегнала това райско кътче, тук дори токът идва от континента под вода, а боклукът се извозва с ферибота.

При първото ходене успях само да си купя карта за да разуча пътеките. След това се връщах пак на снимки няколко пъти, но така и не оставаше време за Фегари.

В средата на октомври 2013 тръгваме към Самотраки с една единствена цел - върхът. В България е студено и вали от няколко дена, но това не ни спира. По пътя към Гърция се прояснява, Александруполи ни посреща с ярко слънце и синьо небе. Островът се вижда от пристанището и ни мами.
Привечер слизаме на познатия бряг и първото нещо, което правим е да отидем до Терма и да разучим от къде започва пътеката. Не срещаме някой, който да ни я покаже, затова тръгвам по стръмното нагоре. Асфалтът свършва и продължавам по кален път, рамкиран от вековни чинари. Дърветата не са високи, но диаметърът им надминава всичко, което съм виждал. В сумрака на настъпващата нощ изглеждат още по-внушително. Връщам се, защото така и не откривам пътеката. 



Пред сградата на минералната баня срещаме човек с кърпа под ръка, спираме го и подхващаме разговор за върха. Оказва се, че пътят тръгва точно зад банята. Човекът ни предупреждава, че ако на сутринта видим билото покрито с мъгла в никакъв случай не трябва да тръгваме. 
Спим набързо под шума на прибоя и в тъмни зори поемаме нагоре. Пълнолуние е и това умножава чарът на начинанието. Широка лунна пътека се е проснала в морето между континента и острова. Обръщаме и гръб, защото истинската пътека към Луната е в другата посока. 
До телекомуникационната кула на острова се върви по коларски път. Встрани са храсталаци с плътно набити един в друг клонаци. По-нагоре започва пътека, която навлиза в резервата "Martini Forest". Дърветата са невисоки, но с могъщи стволове и причудливо разперени клони. Много от тях са изпопадали на земята. Вече на високото ни среща изгревът и прави пейзажът още по приказен.

 След няколко часа излизаме от гората и навлизаме в пояс от папрати. Тук за първи път виждам това, за което съм мечтал с години. Гледката към морето си е струвала чакането, но тя трябва да се види вместо да се описва.
Бързаме нагоре, защото по моя идея сме си купили билети и в три часа трябва да сме обратно на ферибота. Над папратите растителноста свършва и остават само камънаците.
До тук пътеката е добре маркирана с табелки, от тук нагоре има червени точки боя по камъните. Важно е да се знае, че маркировката се вижда добре, когато се качваш, но се "крие" навръщане. Тоест, добре е да се запомнят репери за връщането. 

Билото е остро и прилича на Кончето в Пирин. От него върхът вече се вижда в далечината. Ходенето по билото не е трудно, но изисква внимание. Задачата се усложнявя, защото не е лесно да си гледаш в краката, когато си заобиколен от най-прекрасната островна гледка. Ходиш по скалист връх, малко по-надолу е гората, а всичко останало е море и небе. Всъщност ти си в небето, което продължава в море. От Фегари красиво се вижда съседния турски остров Гьокчеада, както и най-големия пясъчен плаж на Самотраки - Пахия Амос.

За съжаление, ако искаме да хванем ферибота трябва да тичаме веднага наобратно. Тичам и снимам падналите дървета на Мартини форест. Кога ли ще имам времето да не тичам, когато ми се снима :)

Стигаме на пристанището и слизаме от колата за да може Миро да я качи на кораба. Към мен се приближава полицай със слънчеви очила. Пита усмихнато дали сме успяли да качим Фегари. Кимам, а в главата ми е каша защо чак полицията на Самотраки знае, че сме катерили върха. Разбрал недоумението ми, полицая сваля очилата и тогава разбирам, че това е човекът, който ни упъти вчера…
                                              Лора, Миро и Маргарита след изкачването на Луната


Минути по-късно вече пътуваме към къщи, а островът бавно се отдалечава. Това е моментът, в който винаги започвам да кроя плановете за следващия път. Наред са водопадите...



                                                            текст и снимки Красимир Андонов
                                                                        www.krasimirandonov.com