Thursday, 23 October 2014

За Албания с любов...


Албания е красива страна, населена с обикновени, но топли хора. Започвам така, защото представите ни за Албания често са повече от неверни. Без да съм бил предубеден, първото ми посещение там донесе много изненади. Може би най-голямата от тях беше фактът, че населението на цялата южна част на страната е християнско. По склоновете на възвишенията край пътят от Корча до Берат имаше повече кръстове и параклиси от Родопите, или бяха поне колкото там…
Дни след първоначалната изненада, се озовах в старата църква-музей в крепостта на град Берат. Там, на стената с безкрайно красиви икони имаше празно място и кратка бележка на английски, обясняваща защо липсва експоната. Оказа се, че точно тази икона трудно може да се види в оригинал, защото непрекъснато участва в изложби, представящи Албания пред света. Всъщност, иконата се е превърнала в символ на толерантността на албанците. Тя представя библейски сюжет с фон, на който се виждат  минаретата на две джамии. Нещо невиждано в религиозното изкуство - присъствие на символ на чужда вяра в поклонническо изображение. За албанците, обаче, толерантността от край време е начин на живот. Този народ изповяда две религии и живее в мир.

"Животворната чешма", неизвестен автор, XVIII век
от церквата "Св. Илия", Берат


"Св. Йоан Кръстител", детайл, Автор: Онуфри, XVI век,
църквата на Евангелистите, Берат

"Тайната вечеря", Автор: Ефтим Зографи, XVIII век,
църква "Рождество на Дева Мария", Вокополе, Берат
Художникът е привнесъл в библейската сцена предмети от ежедневния 
живот на хората от 18 век. На преден план се вижда ибрик, 
който се асоциира с ислямската религия.


Не мога да отрека и някои странности, които видях по пътя. Всеки, който е пътувал из страната е забелязал безкрайните върволици от бензиностанции. Това е страната, в която няма как да останете без гориво за автомобила си. Не е рядкост да видите кръстовище с бензиностанции на всеки ъгъл. Но аз се съгласявам с концепцията на албанците, че е по-добре да има, отколкото да няма…
В южната част на страната, там, където аз имах късмета да пообиколя, голи високи планини се редуват с закътани между тях полета.  
В равнините, навсякъде край пътя са развърляни нови къщи, в контраст на подредените като по конец градини. Тук е мястото да кажа, че по сергии и магазинчета видях само безформени плодове и зеленчуци. Но това, че не са изляти по калъп гарантира истиския вкус, вкус, който ние взехме да забравяме…
Берат и Гирокастра са градове в южна Албания, които оставят дълбок спомен. Берат е  тясно свързан с българската история. Аз самият бях там във връзка с проучване за документален филм за цар Самуил (вече факт) на режисьорката Станислава Калчева. 
Къщите напомнят нашата възрожденска архитектура, а между тях се вие река Осъм (Осум). Над града се намира историческата крепост на Берат (сега музей), в очертанията, на която има много къщи, населени с хора. Има и много впечатляващи, добре запазени средновековни църкви.
Входът на крепостта над Берат


Ритуални слънца на подове от църкви, Берат


Старата джамия в крепоста на Берат

Река Осъм се вие около хълмовете на Берат


Едуард Лиър, Берат, литография

Гирокастра е разположен близо да границата с Гърция и също е уникално красив град. Всъщност, Гирокастра и Берат са поставени под защитата на ЮНЕСКО, като паметници със световно значение. 



Къщи от града-музей Гирокастра


текст и снимки: Красимир Андонов




Wednesday, 30 July 2014

ВРЪХ ЗА СРЕЩИ НА ХОРА И БОГОВЕ




В началото на дъждовния май на 2014 година тръгваме към азиатската част на Турция. Целта е връх Немрут (Nemrut Dagi). Той е на около 2000 километра от България и се намира в древното царство Комагена, (Commagene) в югоизточен Анадол. Районът, към който сме се насочили е съставен от голи високопланински плата, пресечени от дълбоките долини на притоците на река Ефрат. Тези притоци са буйни през пролетта, когато се топят снеговете и почти пресъхват през горещото лято. Долините им, притиснати от планини и защитени от ветровете, са единствените подходящи за живеене места в околността. 
Древното царство Комагена е създадено около 2 век пр.н.е и успява да удържи своята независимост само около двеста години, преди да бъде превърнато в римска провинция от император Тибериус (17 год. от н.е.). Малката Комагена не остава в историята с велики държавни дела, а нейната столица - Самосата, днес лежи потънала в забравата не само на времето, но и под водите на новопостроения язовир "Кемал Ататюрк". На фона на това скромно описание трябва да кажа, че Комагена е оставила един от най-впечатляващите паметници на световното културно наследство. Светилището-гробница на връх Немрут (2150 метра н.в.) справедливо е смятано за едно от чудесата на античността.
Светилището става известно за науката през 1880 година. Тогава немският инжинер Карл Сестер, работещ по проект за транспортна връзка между Анадола и средиземноморските турски пристанища, научава за връх с "гигантски статуи" на него. Сестер незабавно информира германския консул в Измир, който от своя страна съобщава за откритието на Пруската научна академия. Две години по-късно, през май-юни 1882 година, е сформирана експедиция, в която Карл Сестер и археологът Ото Пухщайн правят първи теренни изследвания. Те откриват, че на връх Немрут има голям култов комплекс с три ритуални площадки и тумулус (надгробна могила). На две от площадките има статуи с височина между 8 и 10 метра. Всички те са обезглавени*, а главите им се търкалят в камъните пред тях**. Но най-впечатляваща от всичко е могилата. Тя представлява конус от ситни камъни донесени от човешка ръка. Нейната височина е 75 метра над естествения връх и има обиколка 150 метра! Днес учените изчисляват, че става въпрос за 260 000 куб. метра камъни, които тежат около 600 000 тона!

При тази първа експедиция, Сестер и Пухщайн правят откритие, което хвърля светлина върху произхода на светилището. На гърба на статуите има дълъг надпис на латински. От него става ясно, че това е  hierothesion***, свещен храм за общуване с боговете. Тук от край време хората са се покланяли на идолите си и са изпращали и посрещали слънцето.Това е и място за последен отдих на владетеля Антиох I Комагенски (който, всъщност строи монумента) и неговото семейство. Надписът ясно казва, че на върха трябва да има гробница, но двамата изследователи така и не откриват вход към нея. 
В последствие на връх Немрут работят Осман Хамди Бей, учен от имперския музей в Истанбул(през 1883 г.), както и немските археолози Карл Дьонер и Рудолф Нюман (1938 г.). Отново без да открият вход за гробницата.
"Романтичната" част от изследването на светилището започва през 1951 година. Тогава американската археоложка Тереза Гоел, запленена от загадката на магичния връх, решава да изостави комфортния си живот (и семейство) в Ню-Йорк и да се отдаде изцяло на каузата за проучването на Немрут. 

Тереза Гоел прекарва останалата част от живота си по камънаците на светилището. Благодарение на нея до върха се прокарва път, светилището става световноизвестно и започва да се посещава от туристи и не на последно място, тя с години дава работа на хората в един безработен район. Е, археоложката има и някои недостатъци. Желанието на Тереза Гоел, на всяка цена да открие входа на гробницата, я кара да изпозва динамит за разчистването на тумулуса. В резултат надгробната могила днес е 25 метра по-ниска от времето, в което я откриват Сестер и Пухщайн! Но и тя не стига до входа на гробницата (това и до момента не се е случило).

Пътят от България до Немрут е дълъг, но ние правим няколкодневна разходка из фантастичната Кападокия и отпочинали и заредени продължаваме напред. Минаваме покрай угасналия вулкан Ерджиес (3916 м), който бяхме планирали да качим, но се отказахме заради многото сняг на високото. Гледаме го от пътя и май доста съжаляваме, че не опитахме. Следват няколко скучни часа из голи пущинаци и отведнъж от далечната планинска верига пред нас се показва връх с идеална пирамидална форма. Няма какво друго да е Немрут! 
Пристигаме в хотел " Немрут Кервансарай" следобеда и на рецепцията ни посрещат с думите -"Хайде, че почти изпуснахте залеза"… На дъската зад рецепциониста има списък с часовете на изгревите и залезите за седмицата. Двете площадки със статуи на върха са ориентирани съответно на изток и на запад и затова най-красивото време за разглеждането им са изгревите и залезите. 
От хотела, който е разположен по склоновете на Немрут, почти до самия връх има около 12 километра добър павиран път. Бързаме с колата нагоре, а пътят се вие над все по-дълбоки пропасти. Зад нас се увеличава колоната от маршрутки, в никакъв случай не сме единствените посетители! 
От паркинга изтичваме на един дъх разтоянието до източната площадка, след което пак набегом стигаме до западната. Огромните обезглавени статуи стоят на троновете си, а главите им са подредени пред тях. Статуите са дялани на място и са направени от скални блокове от самия връх. Камъкът е мек, което обяснява паяжината от улеи, набраздили лицата. 

Фигурите на двете площадки са почти идентични. Всяка от редиците започва и завършва със статуи на лъв и орел. Лъвът е цар на зверовете, а орелът - владетел на небето и посланник на боговете. Това са пазителите на светилището. Статуите им са толкова големи, колкото и на боговете до тях. 
Между животните-пазители, от ляво на дясно са разположени статуите на владетелят-бог Антиох I, Комагена-Фортуна, Зевс-Оромасдес, Аполон-Митра и Херакъл-Арес. Главите на всички са изобазени в елинистичен стил, но облеклата им са местен ирано-арменски образец.

На върха се е събрало множество от цял свят, което жужи като кошер. Залязващото слънце е скрито зад облак, но линията на хоризонта е чиста. В един миг то се показва червено и огромно. Тълпата туристи замлъква като по сигнал. Погледите като хипнотизирани следят отиващото си небесно светило. 
Богове и хора заедно изпращат деня. 
На следващата утрин ставаме в четири часа за да не изпуснем втората част от спектакъла. На източната площадка отново е пълно с хора. Личи, че на много от тях им е студено и им се спи. 
Богове и хора обаче чакат. 
Пред очите им ще се случи тайството на раждането на новия ден. И наистина първо плахо, а след това все по-уверено слънцето изпраща светлината си към храма. Замръзналите туристи, един по един излизат от вцепенението си и започват да щракат с фотоапарати. После тълпата бавно се разрежда и не след дълго на върха остават само боговете. 
Пред очите на тези каменни идоли, слънцето е отброявало столетия. А хората, като еднодневки са идвали, споделяли са миг от вечността и са си отивали. 


Боговете гледат Безкрая...
*тогава само главата на Комагена-Фортуна е на раменете си
** тъй като всички каменни глави са със счупени носове, учените смятат, че статуите са обезглавени по време на иконоборството 
*** свещено място, от гръцки hieros - свещен и thesis място


Friday, 30 May 2014

CLIMBING THE MOON



The name of Samothrace always brings clear images, the smell of herbs and the feeling of unfulfilled plans to my mind. Last October, however, my greatest ‘unfulfilled plan’ was turned into a ‘clear image’.
But I should start from the beginning.
For me, the works of Gerald Durrell were the first introduction to the magic of the Greek islands; I think Mr Durrell could make even the most determined home bird get on a boat and sail to the lovely blue, the scorching sun and the critters.

I first came to Samothrace, the wildest island in the Aegean, on a business trip. Two hours after the ferry left the port of Alexandroupoli the green mass of Samothrace’s mountain, Saos, emerged on the horizon. It is fair to say that at that very moment I was overwhelmed by the urge to conquer its peak. It bears the name Fegari  (Moon) and rises at 1614 metres above the sea. The locals named it Moon as its great height obscured even the night luminary. They also say that this was where the gods watched the battles of the Trojan War from.
The ridge of Saos Mountain divides Samothrace in two –South and North. The southern half of the island is barren and rocky, whereas the northern is greener, crossed by several short rivers with crystal clear water. The rivers race down from the top in beautiful cascades and invariably end their short course in the sea.




I read somewhere that had Robinson Crusoe sailed the Aegean, Samothrace would’ve been the most suitable island for his adventures. Civilization has a weak grasp on this paradise – electricity comes from the continent on cables along the sea bottom, and garbage is carried away on the ferry.
The only thing I managed to do on my first visit was to acquire a map and study the tracks on the mountain. I came back to the island several more times for shoots but I never found the time for Fegari…

We leave for Samothrace in mid-October. Our one goal – the peak. In Bulgaria it’s been cold, with rains, for a few days but we do not let the weather discourage us. On the way to Greece the clouds clear up and bright sun and pristine blue skies greet us in Alexandroupoli. The luring shape of the island can be seen from the port.
As we land on the familiar coast at dusk, our first job is to go to Therma and look for the starting point of the track. There is nobody there to show us the way, so I start alone up the hill. The asphalt ends and I continue along a muddy dirt road lined with centuries-old plane-trees. They are not too high but their diameter exceeds that of every tree I’ve seen. As night sets in they seem even more impressive. I am forced to turn back even though I haven’t found the track.

In front of the entrance of the hot mineral baths we cross paths with a man holding a towel. We chat him up. It turns out the track begins just behind the baths. The man warns us: if the top of the mountain is covered in mist in the morning, we must not try to climb it.
We start our hike before sunrise, after a restless night despite the lullaby of the waves. Our endeavour seems even more enchanting under the full moon. It shines on the sea below us, connecting the island to the continent with a track of light. But the track to our Moon is in another direction, so we turn our backs on the sea.
A cart track takes us all the way up to the island telecommunication tower. The track is fenced by thickets with densely intertwined twigs. We continue further up and walk into the Martini Forest Reserve. The trees here are not too high but their thick trunks and awkward, twisted limbs mesmerize us. The ground is covered by broken branches. Up high the view becomes even more magical under the rising sun.

A few hours later we leave the forest behind and reach the ferns. At last! I can admire the view I’ve dreamed for for years. The sea stretching below makes every minute of waiting worth it. But it is not something to be described, it must be seen.
We hike up hastily since under my suggestion we’ve bought tickets for the three o’clock ferry. The vegetation disappears above the ferns only bare rocks remain.
The easy-to-spot marks of the track also end here. Further up it is marked with dots of red paint on the rocks. An important notice: the marks are clearly visible on the way up but remain hidden at descent. So, try to memorize your own landmarks for the way down.

The steep ridge of Saos reminds me of Koncheto Ridge in Pirin Mountain. At last we catch a glimpse of the peak in the distance. Walking along the ridge isn’t hard but we need to be careful; it is hard to keep your eyes on the track ahead when you’re surrounded by the breath-taking view of the island and the sea below. Imagine yourself on the rocky ridge; the forest is a bit further down, and the rest is skies and sea. You are in the sky and it turns into sea. Fegari offers a beautiful view of the nearby Turkish island Gökçeada, as well as of Samothrace’s longest sand beach – Pahia Ammos.

Alas, we need to hurry right back if we are to catch the three o’clock ferry. I take pictures of the fallen trees of Martini Forest almost running. Would there be a time when I wouldn’t have to run when I feel like taking pictures! J


At the port we get off the car and Miro drives it onto the boat. A policeman in sunglasses approaches me; he is smiling and wants to know if we found our way to Fegari. I give a nod in confusion; how come the police in Samothrace know we’ve been to the peak? The policeman senses my confusion and takes off his sunglasses. It’s the man that gave us directions on the day before…

Moments later we’re already on our way back home and the island slowly disappears. But I am already busy with making plans for my next visit. It’s the cascades’ turn…
                                    

                                                                                 





                                                                               translation: Alexander Marinov - Sancho

Wednesday, 19 March 2014

ДА КАЧИШ ЛУНАТА



Когато разказвам за остров Самотраки, думите винаги довеждат със себе си ясни образи, аромат на билки и чувство за неосъществени планове. След този октомври обаче, най-големият план от раздел "неосъществени" мина към графа "ясни образи".
Но да започнем отначало. 
За магията на гръцките острови знаех от творчеството на Джералд Даръл, а той според мен може да накара и най-коравосърдечния домошар да хукне с кораб към прекрасното синьо, палещото слънце и буболечките. 



Първата ми среща със Самотраки, най-дивият от островите в Егейско море беше по работа. Фериботът тръгна от пристанищния град Александруполи и след два часа от  морето се изправи зелената грамада на Саос, планината на Самотраки. Признавам, като я зърнах, си пожелах да достигна върха и. Той се нарича Фегари (Луна) и се издига на 1614 метра над морето. Местните са му дали името Луна, защото е толкова висок, че закрива нощното светило. Казват също така, че боговете гледали Троянската война от него. 
Билото на планината Саос дели Самотраки на южна и северна част. Южната половина на острова е по-гола и скалиста, северната е зелена и се пресича от няколко къси, но кристални реки. Те се спускат стръмно от високото и образуват красиви водопади. Краткият им път неизменно свършва в морето.





Накъде прочетох, че ако Робинзон Крузо беше плавал по Егейско море, Самотраки би бил най-подходящия остров за неговата история. Цивилизацията малко е засегнала това райско кътче, тук дори токът идва от континента под вода, а боклукът се извозва с ферибота.

При първото ходене успях само да си купя карта за да разуча пътеките. След това се връщах пак на снимки няколко пъти, но така и не оставаше време за Фегари.

В средата на октомври 2013 тръгваме към Самотраки с една единствена цел - върхът. В България е студено и вали от няколко дена, но това не ни спира. По пътя към Гърция се прояснява, Александруполи ни посреща с ярко слънце и синьо небе. Островът се вижда от пристанището и ни мами.
Привечер слизаме на познатия бряг и първото нещо, което правим е да отидем до Терма и да разучим от къде започва пътеката. Не срещаме някой, който да ни я покаже, затова тръгвам по стръмното нагоре. Асфалтът свършва и продължавам по кален път, рамкиран от вековни чинари. Дърветата не са високи, но диаметърът им надминава всичко, което съм виждал. В сумрака на настъпващата нощ изглеждат още по-внушително. Връщам се, защото така и не откривам пътеката. 



Пред сградата на минералната баня срещаме човек с кърпа под ръка, спираме го и подхващаме разговор за върха. Оказва се, че пътят тръгва точно зад банята. Човекът ни предупреждава, че ако на сутринта видим билото покрито с мъгла в никакъв случай не трябва да тръгваме. 
Спим набързо под шума на прибоя и в тъмни зори поемаме нагоре. Пълнолуние е и това умножава чарът на начинанието. Широка лунна пътека се е проснала в морето между континента и острова. Обръщаме и гръб, защото истинската пътека към Луната е в другата посока. 
До телекомуникационната кула на острова се върви по коларски път. Встрани са храсталаци с плътно набити един в друг клонаци. По-нагоре започва пътека, която навлиза в резервата "Martini Forest". Дърветата са невисоки, но с могъщи стволове и причудливо разперени клони. Много от тях са изпопадали на земята. Вече на високото ни среща изгревът и прави пейзажът още по приказен.

 След няколко часа излизаме от гората и навлизаме в пояс от папрати. Тук за първи път виждам това, за което съм мечтал с години. Гледката към морето си е струвала чакането, но тя трябва да се види вместо да се описва.
Бързаме нагоре, защото по моя идея сме си купили билети и в три часа трябва да сме обратно на ферибота. Над папратите растителноста свършва и остават само камънаците.
До тук пътеката е добре маркирана с табелки, от тук нагоре има червени точки боя по камъните. Важно е да се знае, че маркировката се вижда добре, когато се качваш, но се "крие" навръщане. Тоест, добре е да се запомнят репери за връщането. 

Билото е остро и прилича на Кончето в Пирин. От него върхът вече се вижда в далечината. Ходенето по билото не е трудно, но изисква внимание. Задачата се усложнявя, защото не е лесно да си гледаш в краката, когато си заобиколен от най-прекрасната островна гледка. Ходиш по скалист връх, малко по-надолу е гората, а всичко останало е море и небе. Всъщност ти си в небето, което продължава в море. От Фегари красиво се вижда съседния турски остров Гьокчеада, както и най-големия пясъчен плаж на Самотраки - Пахия Амос.

За съжаление, ако искаме да хванем ферибота трябва да тичаме веднага наобратно. Тичам и снимам падналите дървета на Мартини форест. Кога ли ще имам времето да не тичам, когато ми се снима :)

Стигаме на пристанището и слизаме от колата за да може Миро да я качи на кораба. Към мен се приближава полицай със слънчеви очила. Пита усмихнато дали сме успяли да качим Фегари. Кимам, а в главата ми е каша защо чак полицията на Самотраки знае, че сме катерили върха. Разбрал недоумението ми, полицая сваля очилата и тогава разбирам, че това е човекът, който ни упъти вчера…
                                              Лора, Миро и Маргарита след изкачването на Луната


Минути по-късно вече пътуваме към къщи, а островът бавно се отдалечава. Това е моментът, в който винаги започвам да кроя плановете за следващия път. Наред са водопадите...



                                                            текст и снимки Красимир Андонов
                                                                        www.krasimirandonov.com

Tuesday, 25 February 2014

The decisive moment and its neighboring frames




The greatest photojournalist in the history of photography - Henri Cartier-Bresson, builds his unique style of photography on the philosophy, he himself called "capturing the decisive moment."
According to Bresson there is a mere moment in time, when shape and content are in balance. At that very second, the objects in the frame exceed their ordinariness and become interconnected messages. This is the moment in which the photographer has to pull the trigger.
Each frame of Henri Cartier-Bresson is an illustration of this creative concept. I have a few favorite pictures of him, by which, when necessary, I explain the meaning of "capturing in the decisive moment."
Let's take for example the photograph "Behind the Gare St. Lazarre ." 


                                                          Henri Cartier-Bresson/Magnum photos

We see a man who is trying to cross a large puddle. To overcome the obstacle, he jumps and gets caught by the photographer in the air, in a posture having a distant analogy with ballet. The jump is repeated once more in the reflection in the puddle.
Items listed are enough to make the picture interesting. But the fact is that there's something more, something that makes it brilliant. Henri Cartier-Bresson has noticed a poster for a ballet performance in the background. The poster features a ballerina in graceful flying leap. Comparing the two elements – the person jumping over the puddle with the ballet poster - we see that the irony of the situation has made a ballet dancer out of the ordinary man.
The picture is extremely accurate illustration of the idea of ​​"the decisive moment". Before and after the two plot elements existed independently and each carried its own significance. However, when they collided, the situation acquired a new meaning.
The ideas of Henri Cartier-Bresson have become the foundations of contemporary reportage photography. I do not deny that I myself am trying to develop that direction.
Recently I started to digitize my archive of negatives. My attention was caught by the images accompanying the photos that I like. In general, when I see something I do not shoot much. But there are situations when, besides the best picture, I shoot also several lesser variations of the frame. It occurred to me that the illustration of the process leading to the finding of a "decisive moment" could be useful for people who are interested in reportage photography. Here are some examples.

The frame with the three figures and the road is from Smolyan. I picked up the camera because of the beautiful trees shadow graphics. In the first frame there is a lone figure of a woman. Seconds after that from the left and right two more figures come into the picture. This new frame brings an entirely different meaning. For me it symbolizes life - in the beginning light and carefree, then increasingly steeper...
There are two more figures in the third picture - the child's parents. The composition is saturated with accents and it lacks the "magic" of the previous frame.

The image of the old lady and the swans is from 1992 when, as a student of cinematography I was a guest of the Munich Film Festival. The woman feeding the swans impressed me and I shot a few frames. In most photos swans are stretching their necks up thus loosing grace. Only one photo gets both the old lady and the swans in harmony and this is the frame I like.

Below find some more "adjacent frames".





                                               Pictures: Krasimir Andonov