Смях се с глас на светлината

Дамбалъ е връх в Източните Родопи. 

По скалния венец, който се ширнал от северната страна на върха сълзят струйки вода. Местните хора казват, че само веднъж годишно, по Хъдърлез (Гергьовден) се случва чудо и тогава тази вода става лечебна.. Затова в нощта срещу празника, на Дамбалъ се стичат много хора в нужда.

Човек може да чуе различни легенди за това, защо и как водата на Дамбалъ става чудодейна. Смятам, че всеки трябва да намери историята, на която да повярва. Аз лично свързвам мястото с вярването, че съществуват двама велики алиански* знахари, които лекуват хората и които обикалят Земята в противоположни посоки. Всяка година техния път ги събира на Дамбалъ навръх Гергьовден. Срещата става точно в дванадесет часа през нощта и точно тогава по скалите потича лечебната вода. Магичната и сила трае от полунощ до първите слънчеви лъчи…

В следобеда на пети срещу шести май по прашния път към върха се вие върволица от коли. Голямата поляна преди гората се е превърнала в паркинг, защото нагоре може само с джип. Небето е мрачно и е студено.

Хората, които слизат от колите не са тръгнали на събор. Липсва веселата гълчава, коята можеш да очакваш при такова множество. Това, което събира тези хора на това безкрайно красиво място е неволята. Те са дошли за да дочакат полунощ и тогава да се потопят в ледената, но лечебна вода на Дамбалъ. 

Аз бях на тук за последно преди осем години и знам, че от голямата поляна до скалите и чешмата под тях се ходи за около половин час. Прави ми впечатление обаче, че новодошлите се нареждат на групички в края на поляната откъдето периодично идват и ги взимат джипове. Оказва се, че доброволци са поели ангажимента със собствени превозни средства, цяла нощ да качват и свалят от Дамбалъ нуждаещите се. Само за хаир… 

Събирам фотоапаратите и тръгвам пеша нагоре. Доста време е изтекло от последното ми идване, но няма как да забравя пътеките. Минавам покрай събралото се множество край скалите и продължавам в тишината нагоре. Пътеката бързо качва височина и след малко се озовавам над скалния венец. Оттук се вижда почти до края на света. Както казах, времето е мрачно, но то не ми пречи. Дори съответства на настроението ми. Сините облаци са прихлупили небето, но и така е красиво. В един момент горе се отваря дупка и няколко топли слънчеви лъча светват зад град Кърджали.

 Вдигам камерата и малко дежурно правя снимка. Не съм дошъл за да снимам пейзажи. Продължавам по пътеката, потънал в мислите си. Заглеждам се в далечната скална върлина, край която се е завъртял язовир Студен кладенец. Тя ми прилича ми на чудато морско същество от праисторията. В този момент единствен слънчев лъч пробива облаците и светва зад скалното чудовище. Светлото петно бързо изчезва, след което пак се появява, но на ново място. 

Светлина винаги ме е вълнувала и в случая, този самотен слънчев акцент ме кара да спра и да погледам. Очаквам, че облаците всеки момент ще затворят небето и топлото ярко отново ще бъде погълнато от мрачното. Но не - петното се появя отдясно, после отляво зад голямата скала, дори ме кара да си пожелая да дойде по-близо и да освети и самата скала. Без да се усетя играта на светлината ме е увлякла и аз започвам да я следя с фотокамерата. Да, ето идва по-наблизо и осветява морското чудовище. Снимам. Яркото петно изчезва, за да се покаже още по-близо до мен. Като на игра чакам къде ще се появи следващия път. А и Слънцето явно си разбира от работата, защото Петното осветява все красиви части от пейзажа.

В момента, в който Светлината идва върху махаличката, току под скалите, на които се намирам, разбирам, че наблюдавам Спектакъл.
Лъчите тръгнаха от дълбочината на пейзажа, преминаха през всички красиви кътчета по пътя насам и съм сигурен, че вече знам къде ще свърши пътя им за този ден. На Дамбалъ...
Природата подсказва къде ще се случи чудото...

Докато нощта поглъща върха, той продължава да свети с топла светлина.
В студения майски ден хората са се събрали на групички около големи огньове, разпръснати из гората. 

В часовете до полунощ на няколко пъти вали, но множеството търпеливо стои и чака. Желаещите да напълнят вода не секват. Опашката на чешмата се увеличава с всяка минута, по-нетърпеливите подлагат празните бутилки направо под струйките на скалите. 

Край чешмата и край огньовете темата за разговор е една и съща. Чудото. Разказват се легендите, истории за оздравели хора, както и ритуалите, които трябва да бъдат извършени, когато водата стане лечебна...

Малко преди полунощ хората започват да разбуждат спящите край огньовете деца и всички мълчаливо се нареждат около специално изграден басейн.
Последните секунди до дванадесет изтичат и в този момент, дете на възраст около 12-13 години, само по бельо, скача с вик в ледената вода. Това активира множеството и виждам как родителите започват да свалят горните дрехи на децата си. След това с решителни движения хващат и топят в тъмната вода рожбите си целите, по три пъти. 
Тихият до този момент връх се изпълва с плач и хлипане на малчугани.
Децата са в стрес, но ми се струва, че на родителите им е още по-тежко. Виждам в погледите им, че със свити сърца извършват ритуала. Но вярата, че правят нещо добро за децата, им дава сила. 

Веднага след леденото къпане, край огньовете, децата се преобличат в чисто нови дрехи, а старите се оставят на върха, за да остане с тях и лошото...
След малките, в басейна влизат (или само се измиват) и останалите. За здраве.

Не знам дали бялата лястовица ще кацне на рамото на всеки от дошлите на Дамбалъ, но съм сигурен, че вярата в чудото ще им даде много нови сили за да справят с трудното.
А същото така знам, че знаем много малко за невидимото за очите.

                                                     текст и снимки: Красимир Андонов