Не мога да стоя на едно място.
Най-вероятно и затова не се спирам, все си намирам причина да хвана на някъде.
Преди време се замислих с какво ме влече пътуването.
…Непознати места, нови хора, интересни обичаи…. да, всичко това са причини да тръгна на път, но за себе си знам, че има и нещо друго.
Съвсем скоро го осъзнах - пътуването ме отдалечава от зоната на комфорт. Зона, в която действа рутината. В нейния периметър всичко ми е познато - зная вариантите, по които може да протече всеки един ден, познавам по име всеки проблем, зная откъде ще изгрее слънцето и накъде ще го изпратя…
Би трябвало да ми е добре в тази зона…
Но аз винаги избирам да я напусна.
Когато тръгвам на път знам, че заедно с набързо нахвърляния багаж ще взема със себе си и товара, който съм натрупал покрай рутината на ежедневието. Със сложното последно изречение казвам, че проблемите и тежките мисли също чакат да попътуваме. Не ме питат дали може или не може - ясно е, че тръгваме заедно. Вероятно и затова първите крачки са най-трудни…
Но ето - часовника звъни, грабвам раницата/куфарите и - отново на път.
И независимо накъде съм поел, винаги се повтаря едно и също.
С всеки изминат километър, с всеки пропътуван час, мислите от “зоната ми на комфорт”, които неумолимо са ме формирали под диктата си, най-накрая намират пролука и напускат тихичко главата ми.
Ей така, изпаряват се.
Няма ги.
И тогава разбирам, че това, което съм виждал като край на хоризонта, всъщност е било само параван, който сам съм си поставил.
В подобни моменти човек излиза извън “себе си” и може да се “разгледа” отстрани.
Тогава се мисли леко.
Тогава отсяването на зърното от плявата спори.
Тогава се вижда аквариумът, в който живееш. Виждат се прозрачните стени, в които си се блъскал и които си приел като лимит на възможностите си.
Тогава, една по една се връщат мечтите.
И тогава е лесно да трасираш пътя, който трябва да изминеш вътре в себе си.
