Wednesday, 31 August 2016

Въздух. Земя. Вода. Дърво

През последните двадесетина километра преди езерата само една мисъл ми се върти в главата…
Как ли изглежда този пейзаж от високо, от сателит?

                             Сателитни снимки на района на Плитвичките езера/Google Earth

Навсякъде около мен е надупчено като швейцарско сирене. Малки, големи и още по-големи вдлъбнатини оформят релефа наоколо. Приличат на лунни кратери, върху които растат дървета.
Всъщност, като човек, посветил ученическите си години обикаляне из родните пещери, мога да кажа, че пейзажът наоколо е гигантско карстово образувание и дупките не са кратери, а въртопи. Тези въртопи поглъщат дъждовете и през тях водата поема своя подземен път към изворите на едно най-красивите места на земята - Плитвичките езера. 



Плитвичките езера се намират в едноименния хърватски национален парк и по същество са каскадни езера. Те са разположени стъпаловидно, като са свързани помежду си чрез красиви водопади. Водата, събрана от безкрайните въртопи наоколо избликва отново на земята силно минерализирана. Това е причината, тази вода непрекъснато да променя своя път, като при среща с въздуха отлага калциев карбонат и непрекъснато строи нови прагове и прегради. Никога няма да видиш едни и същи неща.










Красотата на плитвичките езера е трудно да бъде събрана във впечатленията на един ден.
Паркът е огромен и в него можеш да останеш сам, въпреки огромния поток туристи.

И още нещо. За разлика от много подобни красиви места, тук човекът не е нарушил усещането за природна хармония. Въздух, земя, вода и дърво. 







Saturday, 20 August 2016

Смях се с глас на светлината




Дамбалъ е връх в Източните Родопи. 

По скалния венец, който се ширнал от северната страна на върха сълзят струйки вода. Местните хора казват, че само веднъж годишно, по Хъдърлез (Гергьовден) се случва чудо и тогава тази вода става лечебна.. Затова в нощта срещу празника, на Дамбалъ се стичат много хора в нужда.



Човек може да чуе различни легенди за това, защо и как водата на Дамбалъ става чудодейна. Смятам, че всеки трябва да намери историята, на която да повярва. Аз лично свързвам мястото с вярването, че съществуват двама велики алиански* знахари, които лекуват хората и които обикалят Земята в противоположни посоки. Всяка година техния път ги събира на Дамбалъ навръх Гергьовден. Срещата става точно в дванадесет часа през нощта и точно тогава по скалите потича лечебната вода. Магичната и сила трае от полунощ до първите слънчеви лъчи…

В следобеда на пети срещу шести май по прашния път към върха се вие върволица от коли. Голямата поляна преди гората се е превърнала в паркинг, защото нагоре може само с джип. Небето е мрачно и е студено.
Хората, които слизат от колите не са тръгнали на събор. Липсва веселата гълчава, коята можеш да очакваш при такова множество. Това, което събира тези хора на това безкрайно красиво място е неволята. Те са дошли за да дочакат полунощ и тогава да се потопят в ледената, но лечебна вода на Дамбалъ. 




Аз бях на тук за последно преди осем години и знам, че от голямата поляна до скалите и чешмата под тях се ходи за около половин час. Прави ми впечатление обаче, че новодошлите се нареждат на групички в края на поляната откъдето периодично идват и ги взимат джипове. Оказва се, че доброволци са поели ангажимента със собствени превозни средства, цяла нощ да качват и свалят от Дамбалъ нуждаещите се. Само за хаир… 

Събирам фотоапаратите и тръгвам пеша нагоре. Доста време е изтекло от последното ми идване, но няма как да забравя пътеките. Минавам покрай събралото се множество край скалите и продължавам в тишината нагоре. Пътеката бързо качва височина и след малко се озовавам над скалния венец. Оттук се вижда почти до края на света. Както казах, времето е мрачно, но то не ми пречи. Дори съответства на настроението ми. Сините облаци са прихлупили небето, но и така е красиво. В един момент горе се отваря дупка и няколко топли слънчеви лъча светват зад град Кърджали.


 Вдигам камерата и малко дежурно правя снимка. Не съм дошъл за да снимам пейзажи. Продължавам по пътеката, потънал в мислите си. Заглеждам се в далечната скална върлина, край която се е завъртял язовир Студен кладенец. Тя ми прилича ми на чудато морско същество от праисторията. В този момент единствен слънчев лъч пробива облаците и светва зад скалното чудовище. Светлото петно бързо изчезва, след което пак се появява, но на ново място. 



Светлина винаги ме е вълнувала и в случая, този самотен слънчев акцент ме кара да спра и да погледам. Очаквам, че облаците всеки момент ще затворят небето и топлото ярко отново ще бъде погълнато от мрачното. Но не - петното се появя отдясно, после отляво зад голямата скала, дори ме кара да си пожелая да дойде по-близо и да освети и самата скала. Без да се усетя играта на светлината ме е увлякла и аз започвам да я следя с фотокамерата. Да, ето идва по-наблизо и осветява морското чудовище. Снимам. Яркото петно изчезва, за да се покаже още по-близо до мен. Като на игра чакам къде ще се появи следващия път. А и Слънцето явно си разбира от работата, защото Петното осветява все красиви части от пейзажа.


В момента, в който Светлината идва върху махаличката, току под скалите, на които се намирам, разбирам, че наблюдавам Спектакъл.
Лъчите тръгнаха от дълбочината на пейзажа, преминаха през всички красиви кътчета по пътя насам и съм сигурен, че вече знам къде ще свърши пътя им за този ден. На Дамбалъ...
Природата подсказва къде ще се случи чудото...

Докато нощта поглъща върха, той продължава да свети с топла светлина.

В студения майски ден хората са се събрали на групички около големи огньове, разпръснати из гората. 



В часовете до полунощ на няколко пъти вали, но множеството търпеливо стои и чака. Желаещите да напълнят вода не секват. Опашката на чешмата се увеличава с всяка минута, по-нетърпеливите подлагат празните бутилки направо под струйките на скалите. 





Край чешмата и край огньовете темата за разговор е една и съща. Чудото. Разказват се легендите, истории за оздравели хора, както и ритуалите, които трябва да бъдат извършени, когато водата стане лечебна...





Малко преди полунощ хората започват да разбуждат спящите край огньовете деца и всички мълчаливо се нареждат около специално изграден басейн.

Последните секунди до дванадесет изтичат и в този момент, дете на възраст около 12-13 години, само по бельо, скача с вик в ледената вода. Това активира множеството и виждам как родителите започват да свалят горните дрехи на децата си. След това с решителни движения хващат и топят в тъмната вода рожбите си целите, по три пъти. 
Тихият до този момент връх се изпълва с плач и хлипане на малчугани.
Децата са в стрес, но ми се струва, че на родителите им е още по-тежко. Виждам в погледите им, че със свити сърца извършват ритуала. Но вярата, че правят нещо добро за децата, им дава сила. 








Веднага след леденото къпане, край огньовете, децата се преобличат в чисто нови дрехи, а старите се оставят на върха, за да остане с тях и лошото...

След малките, в басейна влизат (или само се измиват) и останалите. За здраве.

Не знам дали бялата лястовица ще кацне на рамото на всеки от дошлите на Дамбалъ, но съм сигурен, че вярата в чудото ще им даде много нови сили за да справят с трудното.

А същото така знам, че знаем много малко за невидимото за очите.






                                                     текст и снимки: Красимир Андонов








Wednesday, 1 June 2016

1 юни 2016 година

ден последен
местност Речка - връх Околчица




Тръгваме от лагера в месността Речка на рида Веслец, слизаме във врачанското поле, след което качваме Врачанския балкан. Тежък преход до Околчица.

Следваме стъпките на четата след битката при Милин камък. 

Когато всички живи от Ботевата дружина се събират след битката и се преброяват, се оказва, че са останали 130 души...
Войводата още не вярва, че Врачанския революционен окръг няма да възстане и изпраща два пъти куриер до Враца. Никой не се отзовава, ръководителят на Врачанския революционен окръг - Стоян Заимов позорно се крие и не влиза в контакт с куриера, а впоследствие напуска Враца преоблечен като жена.
Ботев събира съвет и предвид обстоятелствата се поставят няколко предложения за по-нататъчните действия на четата - да нападнат Враца и така да присъединят към себе си още хора, да се отправят към района на Априлското въстание, да се изтеглят към Сърбия или да хванат Балкана. Решават да направят последното - тръгват към Врачанския балкан.
Ние днес минахме по техния път. На мен, като на човек, който често ходи по планиските пътеки, ми се струва, че четата на този етап не търси просто изход към Балкана, а се опитва по най-бързия начин да се изплъзне от полезрението на турците. Пътят на дружината е много труден, личи си, че са бягали без да го избират.
Ние пъхтим, потим се и се пързаляме по калните камъни в усоините долища, а си представям какво им е било на тях. 
Но за да не губим паралела с действителността, отново ми се искам да разкажа неволно чут от мен диалог между децата, заедно, с които ходя в този момент.

На всички ни е трудно по безкрайното нагорнище. Едно дете приплаква зад мен - "Не мога повече..."
Предполагам, че в "нормални" условия - всички биха му се подиграли. При нас обаче има дух. Някак, за тези пет дни свикнахме да се опираме един друг...
Затова на моментната слабост на детето "Не мога повече...", всички останали деца от неговата група, съвсем импулсивно отговарят като започват да скандират "Можеш, можеш, можеш"... Нагорнището е толкова уморително, че е трудно да се диша. А тези деца крещят с пълни гърди...
Предполагам няма да е изненада, като кажа, че умореното дете, най-вероятно, чрез приятелите си получи увереността, че не е само в трудното... И продължи с лекота напред.


Да, днес всички качихме Околчица. Да, всички знаем, че там България губи Войводата, а четата се разпада. 
Но не искам да говоря сега за смърт. Защото, по време на похода, за себе си получих отговор, какво значи за българите Ботев. 
Един вечен идеал за любов към живота.
И тук искам да сложа точка. 

Tuesday, 31 May 2016

31 май 2016 год. с.Баница - м. Речка


По стъпките на Ботевата чета



Днес тръгвам преди всички, с идеята да имам време да разгледам местността "Милин камък".
Слънцето ме настига на поляните над Баница и превръща всичко наоколо в безброй причини да не бързам. Докато снимам, времето явно отлита, защото внезапно забелязвам, че похода идва. Една огромна върволица от фигури на конражур, потънали до кръста в майските треви. Над тях, на Слънцето светят и се развяват знамената... Колоната се движи в бързо темпо, като се извива грациозно между поляните... Снимам.
Ставам отново част от тях и заедно продължаваме нагоре. Пътят навлиза в ниска гора, а поляните наоколо са море от бели цветя. След вчерашния тежък преход по напечения асфалт, днес сме компенсирани щедро с красота.
Малко ми е странно - отиваме на мястото, където се е състояла първата жестока битка на четата, а пейзажът с нищо не привнася драматизъм... На Милин камък се открива такава гледка, че за момент забравям какво се е случило тук... На юг се вижда Враца с Балкана, на север - Дунавската равнина на длан.
Скромният паметник и самотна фигура в опълченска униформа ме връщат в реалността. Запознавам се с дядо Александър Джендарски от близкото село Чирен, който всяка година посреща похода на върха. И казва, че ще продължава да го прави докато е жив...
Заговаряме се за битката. Четата заема тази стратегическа височина, под вещото ръководства военния си началник - Войновски. Той нарежда отбраната да се построи в три (според някои спомени в два) реда. Нашите имат време да намерят и построят защитни позиции, преди пълчищата черкези и башибозук да нападнат. Позицията е удобна за четниците и това много помага. От север има отвестна скална стена, от тази посока няма врагове. Отвсякъде другаде ордите налитат срещу дружината на Ботев. 
Оръжията на четниците - пушки "белгийки" и особено американските "игленки" превъзхождат по далекобойност турските. Нашите се бият храбро, но врагът превъзхожда многократно.
Ето част от спомените на оцелелия четник Димитър Икономов.
- "Захвана се неравен бой. Неприятелят така яростно и решително налиташе, щото още малко усилие от негова страна, и ние щяхме да бъдем сразени и унищожени. Делеше ни едно разстояние от 80-100 крачки. Геройски отбивахме всяка атака. Никой не мръдна от мястото си. От многобройните куршуми дърветата около нас останаха без листа, корите им се обелиха, а камъните взеха да пущат прах. Виковете и охканията на ранените и умиращите цепеха въздуха и внасяха дълбока скръб в сърцата ни..."
Замълчаваме за малко с дядото от Чирен, след което той ядно казва - "Да, много мръсни куршуми са леяли турците. Направо са режели, окосили са дърветата..."
Битката на Милин камък трае девет часа. Нашите очакват помощ, очакват Враца да възстане, но това не се случва. Наместо това от Враца иде редовна турска армия, с която численото превъзходство на противника се умножава.
Въпреки това, четата на Ботев устоява. Даваме жертви, но нанасяме многократно по-големи поражения на турците.
През нощта ръководството на дружината, в лицето на Войновски и Ботев, взима решение да се пробие блокадата и четата да се изтегли към Веслец и Враца. Нападаме турците и разкъсваме обкръжението, отделяме се като фактически победители от битката. 
Това трябва да се подчертае.
Сбогувам се дядото и заедно с похода отново потегляме.
По пътя мисля. Исках да открия пещеричката, която е била импровизиран лазарет на нашите. Исках да разгледам камъните и дърветата за следи от куршуми. Не успях. Не успях да открия онези малки неща, които времето не е скрило в небитието.
Докато ходя, дочувам разговора на момчетата пред мен. Те се уговарят леко да се отклонят от групата и да потърсят гъби из дъбравата пред нас.
Правят го, а секунди по-късно и аз хуквам след тях. Гъбите. Да, ето я връзката, която търсих но не открих на Милин камък.
Изведнъж ми светва, че един от оцелелите разказва, как те, изгладнели, са брали гъби из гората. 
Ние следваме стъпките на четата по същото време на годината. Може би четниците са залъгали глада и с някоя лютива млечница, като тези които набраха момчетата.
Може би е несериозно, но този малък детайл ми даде усещане за съпричастност към случилото се преди 140 години. А аз тръгнах за да открия и това...

Monday, 30 May 2016

30 май, село Борован - село Баница

От два дена разселвам щипалки по селата. Вчера в Борован, днес в село Баница. Не че го правя умишлено, просто палатката ми се напълни с тях на стадиона в Софрониево. И от тогава, при всяко нейно вадене, местните видове се обогатяват с тези от селото край Огоста. Дано кръстоската не се превърне в проблем за походниците след нас :)
Ето, и сега се разхождат по тавана ми...


Да, вероятно сте прави, несериозно е да си говорим за щипалки, когато темата е толкова патриотична, но в случая, моето е само прелюдия. 
Защото свързвам палатката ми с ЛагерЪТ. А за него си струва да говорим...

В началото е важно да кажа, че във всяко село, през което похода минава, главната улица се казва Христо Ботев. На площада на мегдана стои паметник на Христо Ботев, а училището, най вероятно носи името Христо Ботев.
Казвам всичко това, за да подчертая дълбоката връзка на хората по тези земи с Ботев.
Затова и навсякъде ни посрещат като частица от тази идея...
Но и това не е най-важното. Защото за мен, най-главното е как променяме всяко село по пътя. Как обезлюдените улици за ден се изпълват с усмивки и младост. Как изведнъж тумби деца огласят точно улица Христо Ботев, как други тумби деца играят разпалено футбол на селския стадион "Христо Ботев", как ЛагерЪТ ни изниква на най-голямата селска поляна...
А лагерът и идеята са едно. Затова толкова се радвам, когато видя как усмивки палят усмивки.

П.П. Днес няма снимка на тефтерче с драсканици, защото вчера свърши химикалката ми... :)


Sunday, 29 May 2016

29 май 2016, ден трети


село Софрониево - село Борован

По стъпките на Ботев



Лежа на тревата на следобедното слънце и чакам палатката да изсъхне от утринната роса. Събрах я мокра, нямаше как да я чакам сутринта. 
Лежа и продъжавам да лежа. Палатката няма да пресъхне. След преход като днешния, почивката е блаженство, при това добре заслужено.
Но нека нещата започнат с утрото. 
Събуждаме се както вече стана традиция, около пет сутринта. Редим се на опашката край чешмите и там във въздуха циркулират две цифри - 40 и 30. Всички говорят за предстоящия преход от 40 км, очакваните температури са над 30 градуса…

Походниците оформят колоната от вчера и тръгваме.
Най-отпред са двамата водачи, които вече втори ден имам чувтвото, че не ходят по земята, а левитират. Леко се носят над земята, без да срещат съпротивлението и.
След тях днес са най-малките участници в похода, деветима ученика четвърти клас от Ямбол. Избирам да вървя с тях и неволно ставам свидетел на разговорите с госпожата им. Първоначално тя ми се струва твърде остра с децата, но постепенно разбирам, че е отличен педагог и знае кога точно какво да каже, за да мотивира малките. 
Всъщост темата за учителите тук е дълга. Вчера наблюдавах групата от Крумовград. Единият им учител цял ден не свали китарата си, що любими песни се изпяха… А учениците му явно бяха пленени от неговата всеотдайност… Беше нужно само някой да се сети песен, която до момента не бяха изпели, и първите и ноти вече звучаха на китарата…

Днес за първи път, след едно възвишение на безкрайното до тук поле, видяхме Врачанския Балкан в маранята. Най-накря имаме целта си. Далечна, но вече е пред нас.

Ходенето на четиридест километра е малко скучновато занимание.
Както госпожата на четвъртокласниците им каза -“ Не мислиш, че те боли. Не мислиш, че си жаден. Не мислиш, че ти е горещо. Не мислиш, че си уморен. Просто си поставяш цел и вървиш…”
А новите ми обувки, купени в деня преди заминаването, секунди преди последния спортен магазин в София да затвори, естествено не са съгласни с краката ми. В резултат усещам мазолите, които дълго държат, но най-накрая се пукат и се превръщат в рани. По време на обедната почивка, която днес бе в село Алтимир, отивам до походната линейка. Искам две лепенки, без да обяснявам защо са ми. В отговор ме питат за трите имена и ме записват в амбулаторната книга. Превръщам се в поредно име от един дълъг списък. Списък, в който от горе до долу в графа дигноза пише “мазоли” :)))))
Към пет и нещо пристигаме в Борован, финална дестинация за днес.
Лежа и гледам около мен. Всички ходят, все едно стъпват върху въглени…
Най-накрая и аз ставам и крачка по крачка се включвам в общия лебедов балет от куцащи.
Тук е мястото да кажа, че Ботевата чета минава това разтояние по-бързо от нас, натоварени с муниции и пушки… 

Мисля, че всички днешни походници съзнаваме, че оплакването няма място при това сравнение. Затова тихо си куцаме си и чакаме утрешния преход.


Saturday, 28 May 2016

28 май 2016 ден втори Козлодуй - Софрониево

28 май 2016 
ден втори



Звуците наоколо показват, че лагерът се е събудил преди мен. Поглеждам часовника - четири и петдесет. Няма за кога да се мотая, ставам и аз. Наобикалям “Радецки”, който в сумрака преди изгрева е още по-горд и още по-самотен.
Палатките, които снощи изпълниха до краен предел поляните на бивака, бързо изчезват. 
Тук - там, групи от хора се оформят в строй и нетърпеливо повеждат крак в синхрон с марша на “Тих бял Дунав”.
Малко преди седем часа, всички групи се нареждат една след друга и така оформят нашата дълга над километър колона, на която предстои да измине първите двадесет и няколко километра от пътя на Ботевата чета.
Чува се изсвирвене и поемаме. Най-отпред са учениците от езиковата гимназия във Враца. Естествено, гимназията носи името на Ботев… 
Някой дава тон за песен и.. изведнъж сутрешната птича какафония притихва с първите думи на песента… 
…“Свети Георги ще помолим с нас по пътя да върви, Свети Георги тебе молим, дай ни сила пътя си да извървим….” 
Няма по-подходящо начало, казвам си и разбирам, че съм точно там, където се чувствам на място…
Групите ученици в колоната поемат щафетата и от тук насетне, моментите тишина не са много. 
Много от походниците пеят в американски милитари стил - един изкрещява куплет, а всички заедно повтарят след него… с малката разлика, че във въздуха се носят стиховете на Ботев.
Минаваме през град Козлодуй. След него, отново по шосето, стигаме Матеев геран, където на сянката под вековните дървета почиваме. Тук е първата почивка и на Ботевата дружина. 
След Матеев геран хващаме из равнините на Златията. Додето очи ми виждат се ширят полета с жита, красиво. Някой пръв навежда знаме и коприната му се плъзва по зеленото на житото. Един по един и останалите знаменосци правят същото… Има магия в този момент…

Слънцето напича все по-безжалостно и километрите до първото село по пътя ни се струват предълги. С началните къщи на село Бутан усилваме крачката, усещайки близката почивка и студената вода. На един кръстопът чакат две 10-12 годишни момиченца, всяко с голям букет в ръцете. Когато колоната минава покрай тях, те се впускат между децата от похода и ги закичват с по китка. Докато снимам този красив момент, отпред гръмва духова музика. Посрещат ни с “Тих бял Дунав” и по хапка питка с мед и сол…




Когато, след почивката тръгваме наново, редиците са още по-стройни, а песните по-звучни. Казвам си, че поне на този етап не мога да мисля за хората, които преди 140 години са минали преди нас по този път. Всеки ден чета спомените на оцелелите четници и се опитвам да откривам описаните места и да си представям случките…но поне засега, живия живот ме вълнува повече. Не мога да не се радвам, че споделям дните си с днешната Ботева чета, не мога да не се радвам, че заедно ще изминем Пътя…

Friday, 27 May 2016

27 май 2016 година, козлодуйски бряг



На път е една мечта да бъде извървяна…

Усещането да тръгнеш по стъпките на Ботев и негова чета е трудно описуемо…
Не вярвах, че днес, когато човек трудно може да бъде поместен от коравосърдечието си, слова като “Тоз, който падне в бой за свобода…” и “Настане вечер, месец изгрее…”, могат да ме накарат да настръхна…
Не вярвах, че ще срещна толкова жива България, по пътя към един от най-високите върхове в българската история - Околчица.

На 400-500 метра от палатката ми е мястото, на което четата слиза от “Радецки”.  
Според спомените на Никола Обретенов, един от оцелелите четници, тук се случва следното:

- “Преди да напусне парахода, Ботйов се сбогува с капитана и помощника му. Излизането стана на същото място на брега при Козлодуй, гдето е поставен сега каменният кръст край Дунава. Параходът след това се оттегли от брега и тръгна нагоре по Дунава, четниците извикаха “Да живее Франц Йосиф! Да живее граф Андраши! Да живее капитанът на “Радецки”! Матросите отговориха с викове от парахода “Да живеее България”!
Качихме се на върха. Поп Сава Кантрафилов ни положи клетвата. Ботйов с няколко пламенни думи поздрави четниците. Всички коленичихме, целунахме земята, знамето и кръста, направен от кръстосани саби. Поп Сава произнесе клетвата, а ние повтаряхме след него “Кълна се , че ще умра за Отечеството си България”…
След това тръгнахме по билото да отидем в село Козлодуй….”


Утре ние, 1200 души, тръгваме по същите стъпки. Отсега е тихо и някак тържествено…

Sunday, 27 March 2016

Following the steps of Hokusai up to the Mount Fuji and all things that create beauty...




The thrill was inside me and I felt somewhat tense.
Yes I knew, that would have been the common feeling of anyone in my position – I was looking to meet the dawn at the foot of the sacred Japanese Mount Fuji. The ideally shaped and symmetrical conus of the Fuji Mountain is the Japan’s highest peek (3 776 meters above the sea level). It stands on the Isle of Honshu and in clear weather could be seen even from Tokyo, the country’s capital some 60 miles away. For those born in Japan the Fyjysan is not mearly a mountain or a peek, but rather a symbol which embodies their understanding of beauty. 

I still remember that my photography guru – Prof. Rumen “Roum” Georgiev - used to mention so often the name of a Japanese artist who had depicted the Mount Fuji from various viewpoints. I can’t recall now the exact reference for Roumen to quote that Japanese artist… I am sure, anyhow, that once Rumen was repeatedly mentioning the guy that was for a reason. 

I am currently digging up in the Internet and the search results are shifting the recording tape backwards. The name of that emblematic Japanese artist turned out to be Katsushika Hokusai (1760-1849) and he remained famous in history for his thirty six images of the Fuji Mountain. Yes, I now understand, Rumen Georgiev was perhaps focusing on Hokusai and his multiple viewpoints to the mountain’s top to demonstrate us that a photographer always had a choice. We are the ones to decide what shall be perpetuated in the frame… 





On that day I made my last checks before shooting the dawn. The sun was to appear over Fuji at a quarter past six. The weather was promising. I had to choose for the best viewpoints. I liked a couple of them, for example, the one with the streetlights as a highlight, as well as another one featuring the classical reflection of the mountain peek in the lake. I decided to start with the lake panorama. Then I detected in the frame the traces of several Japanese early riser guys who had outrun me and occupied positions around. The reflections of their silhouettes were so well visible on the water surface and against them you could still see the up-side down reflection of the Fujisan. It was a total symmetry and harmony, indeed. Those Japanese guys they definitely knew how to react when facing the beauty.


From the lake viewpoint, the sun was backlighting the peak. I decided to have a look from the other side… At the dawn sky background the snowy peak was already visually shrouded in early morning mist. Well, that was also beautiful! 

And what about the chance of a street view? Oh, quite inspiring – the image of that sleepy city matching so perfectly the calmness of the peak above. 

The above experience made me to fully comprehend how difficult it had been for Hokusai to explore various options and decide on the best viewpoint to the Mount of Fuji. That would have been a real challenge for him, indeed!


It’s now time to reveal the secret that I myself have been following the peak’s image virtually. I have been following the weather changes and shooting the dawn and the peak online, being physically all the time in Sofia in front of my computer. You know, at present I am experimenting with the ideas of Prof. Fred Ritchin stated in his work “Beyond Photoshop” where he deliberates on the remote shooting options. 
There are indeed so many operational web cameras located all over the world and provided that a man could permanently make use of their potential he as a true photographer would be always in a position to make a screenshot and become an author. 
I perfectly understand that at a first glance this could sound a little weird and even shocking for many. Anyhow, I could willingly confirm that after I tried myself to follow the above patterns my feelings when doing a remote shooting were quite comparable to those of on-site shooting. 
Take for example the series of my web pictures from the foot of the Matterhorn Peak in the Alpes. I made my choice of a camera – the one which I liked because it was providing a panoramic view from a hotel with an astronomical observatory and up to the very Matterhorn Peak. I was regularly monitoring that camera.  Up to now I’ve managed to catch the images of that specific local pre-evening mood, the early morning vigor, and the feel of a regular sunny day. I genuinely liked an airplane trace up in the sky depicted in one of my shots and the mists around the peak in another. 

Despite of filming remotely I am still the one in control. I am the one to choose the atmospheric and lighting conditions to shoot. I can always be back at any moment and follow the developments at the chosen location. 

At this point, it is the prime time to define the basic principles of the landscape photography. The big trick is to focus on the proper object and subsequently to apply instruments to film that very object in proper weather conditions and appealing lighting. 
Ansel Adams, the genius of landscape photography, was exploring the same locations all over for years in a row, but if you thoroughly check his shots you would see that none of them could be considered as recurrence or replicas. 

                                                                                    pictures by Ansel Adams

Nature has so many faces. Any of those needs a proper look to reveal its essence. 
So, if based on the perception of landscape genre looking for diversity, the remote web-photography proves to be a bingo. Just in seconds one can assure proper facilities at the foot of the Matternhorn Mountain and make bright shots provided patience of facing the monitor and waiting for some tiny cloud or even an idea of a mist to cover your targeted location. 
Please, believe me I do know how a photographer feels when filming an issue of interest. Then, you may also rely on my inner feeling that a web-filming brings the same sort of emotions. The excitement of discovery is equal – the only difference comes from the fact that you are using remotely someone else’s camera. But the copyright feeling remains with you. You are the one to choose the camera, to decide on the light, and the one to click the Print Screen button. 



Well... In the meantime, while I am telling you all this I am continuing to follow the cameras located around the Mount of Fuji. See, a stroke of wind blew around the lake and the reflection is no more such symmetric as it used to be. Some of the Japanese cameramen have obviously given up. I will still stay for a little while …


I do recognize that the digital revolution has definitely changed our lives. If we can like and admire each other in the chat, why we could not (and support each other to) shoot remotely? 


Text & Images by Krasimir Andonov 


Sunday, 6 March 2016

По стъпките на Хокусай към Фуджи и красивото...



Вълнението се усеща и съм леко напрегнат.

Знам, че няма как да е иначе - ще посрещна утрото в подножието на свещенната японска планина Фуджи. Идеалният и симетричен вулканичен конус на Фуджи е най-високия връх в Япония (3 776 метра). Намира се на остров Хоншу и при ясно време се вижда от столицата Токио, която е на около 100 км от него. За японците Фуджи-сан не е просто връх, за тях той е символ, който дава живот на разбирането им за красивото.

Спомням си, че учителя ми по фотография - проф. Румен Георгиев - Рум, често споменаваше името на някакъв японски художник, който бил рисувал планината Фуджи от много различнш гледни точки. Не си спомням точната причина, но Румен често говореше за този художник… Знам обаче, че щом Румен го е споменавал, явно е имало защо да го прави.

Ровя из интернет, докато чрез резултатите от търсенето връщам лентата назад. Художникът се казва Кацушика Хокусай (1760-1849) и е останал в историята с цикъла си от тридесет и шест пейзажа към планината Фуджи. Да, Румен Геортиев ни говореше за Хокусай и неговите гледни точки към върха, може би, за да ни покаже, че пред нас като фотографи винаги има избор. От нас зависи каква част от безкрайния живот ще остане в рамката…




Правя последни проверки преди снимките на изгрева. Слънцето ще се покаже над Фуджи в шест и петнадесет. Времето обещава да е добро. Трябва да да си избера гледни точки. Харесват ми няколко, например онази на улицата с лампите на преден план, както и едно класическо отражение на върха в езеро. Решавам да започна с езерото. Виждам, че няколко ранобудни японци са ме изпреварили. Силуетите им се отразяват във водата, а срещу тях, с главата надолу, е отражението на Фуджи-сан. Пълна симетрия и хармония. Японците знаят как да съпреживяват красотата.


От езерото, слънцето е в контражур спрямо върха. Нека погледна и от другата страна… Видян срещу изгрева, снежният връх вече се кичи в топлата сутрешна омара. И тук е красиво! А какво се случва при гледната точка с улицата? О, там е доста впечатляващо - спящия град кореспондира с върха по впечатляващ начин. 
Сега разбирам какво му е било на Хокусай като е обикалял и е търсил няй-добрата гледна точка към Фуджи. Не му е било лесно!


Време е да ви кажа, че аз самият, обикалям върха виртуално. Наблюдавам и снимам изгрева и върха в реално време, но физически съм пред компютъра в София. В момента експериментирам върху идея на професор Фред Ритчин, който в книгата си “Отвъд Фотошоп” развива тезата за дистанционното снимане. 
Навсякъде по света има разположени уеб камери и ако човек ги наблюдава, като истински фотограф може да реши в кой момент може да направи скрийншот и да се превърне в автор.
Знам, в първия момент звучи шокиращо, но всъщност, след като аз опитах, мога да кажа, че усещанията на дистанционното снимане са близки до реалното.
Ето например серията ми с уеб снимки от подножието на връх Матернхорн в Алпите. Там си харесах една камера, която панорамира от хотел с астрономическа обсерватория на покрива, до самия връх Матернхорн. Поглеждам камерата често. До момента успях да уловя сюжета в предвечерно настроение, в ранно утро, в нормален слънчев ден. Харесва ми дирята от самолет в небето на единия кадър и мъглите около върха в другия. Независимо, че снимам дистанционно, аз си избирам атмосферните и светлинни условия, като се връщам и следя често избраното място.
Тук е мястото да опиша принципите на пейзажната фотография. При нея е важно да си намерим сюжет, след което да заснемем този сюжет в най-интересните атмосферни условия, при красивата светлина. 
Геният на пейзажната фотография, Ансел Адамс, с години се връщал на едни и същи места, и ако погледнете снимките му, ще видите, че те не се повтарят.


Природата е толкова многообразна, че само трябва да имаш очи да я виждаш.
Та, ако тръгнем от постулата, че в пейзажния жанр търсим разнообразие, то се оказва, че дистанционната уеб-фотография си е направо бинго. За секунди виртуално се качваш под Матерхорн и ако имаш малко време може да поседиш пред екрана и да почакаш някое облаче или мъглица да се придвижи до желаното от теб място. 
Ако ми вярвате, че зная как се чувства фотограф докато снима нещо интересно, тогава, може би, ще ми повярвате, че уеб снимането носи подобни емоции. Вълнението да откриваш е същото, просто ползваш дистанционно чужда камера. Но авторството си го има. Ти си този, който избира камерата, този който избира светлината, този, който натиска клавиша Принт Скрийн.




Така... Докато ви разказвам всичко това, аз следя камерите около планината Фуджи. При езерото е духнал вятър и отражението вече не е толкова симетрично. Част от снимащите японци са се отказали. Аз ще остана още малко…



Знам, че дигиталната революция промени живота ни. След като можем да се обичаме в чата, защо да не можем да снимаме дистанционно?