Tuesday, 31 May 2016

31 май 2016 год. с.Баница - м. Речка


По стъпките на Ботевата чета



Днес тръгвам преди всички, с идеята да имам време да разгледам местността "Милин камък".
Слънцето ме настига на поляните над Баница и превръща всичко наоколо в безброй причини да не бързам. Докато снимам, времето явно отлита, защото внезапно забелязвам, че похода идва. Една огромна върволица от фигури на конражур, потънали до кръста в майските треви. Над тях, на Слънцето светят и се развяват знамената... Колоната се движи в бързо темпо, като се извива грациозно между поляните... Снимам.
Ставам отново част от тях и заедно продължаваме нагоре. Пътят навлиза в ниска гора, а поляните наоколо са море от бели цветя. След вчерашния тежък преход по напечения асфалт, днес сме компенсирани щедро с красота.
Малко ми е странно - отиваме на мястото, където се е състояла първата жестока битка на четата, а пейзажът с нищо не привнася драматизъм... На Милин камък се открива такава гледка, че за момент забравям какво се е случило тук... На юг се вижда Враца с Балкана, на север - Дунавската равнина на длан.
Скромният паметник и самотна фигура в опълченска униформа ме връщат в реалността. Запознавам се с дядо Александър Джендарски от близкото село Чирен, който всяка година посреща похода на върха. И казва, че ще продължава да го прави докато е жив...
Заговаряме се за битката. Четата заема тази стратегическа височина, под вещото ръководства военния си началник - Войновски. Той нарежда отбраната да се построи в три (според някои спомени в два) реда. Нашите имат време да намерят и построят защитни позиции, преди пълчищата черкези и башибозук да нападнат. Позицията е удобна за четниците и това много помага. От север има отвестна скална стена, от тази посока няма врагове. Отвсякъде другаде ордите налитат срещу дружината на Ботев. 
Оръжията на четниците - пушки "белгийки" и особено американските "игленки" превъзхождат по далекобойност турските. Нашите се бият храбро, но врагът превъзхожда многократно.
Ето част от спомените на оцелелия четник Димитър Икономов.
- "Захвана се неравен бой. Неприятелят така яростно и решително налиташе, щото още малко усилие от негова страна, и ние щяхме да бъдем сразени и унищожени. Делеше ни едно разстояние от 80-100 крачки. Геройски отбивахме всяка атака. Никой не мръдна от мястото си. От многобройните куршуми дърветата около нас останаха без листа, корите им се обелиха, а камъните взеха да пущат прах. Виковете и охканията на ранените и умиращите цепеха въздуха и внасяха дълбока скръб в сърцата ни..."
Замълчаваме за малко с дядото от Чирен, след което той ядно казва - "Да, много мръсни куршуми са леяли турците. Направо са режели, окосили са дърветата..."
Битката на Милин камък трае девет часа. Нашите очакват помощ, очакват Враца да възстане, но това не се случва. Наместо това от Враца иде редовна турска армия, с която численото превъзходство на противника се умножава.
Въпреки това, четата на Ботев устоява. Даваме жертви, но нанасяме многократно по-големи поражения на турците.
През нощта ръководството на дружината, в лицето на Войновски и Ботев, взима решение да се пробие блокадата и четата да се изтегли към Веслец и Враца. Нападаме турците и разкъсваме обкръжението, отделяме се като фактически победители от битката. 
Това трябва да се подчертае.
Сбогувам се дядото и заедно с похода отново потегляме.
По пътя мисля. Исках да открия пещеричката, която е била импровизиран лазарет на нашите. Исках да разгледам камъните и дърветата за следи от куршуми. Не успях. Не успях да открия онези малки неща, които времето не е скрило в небитието.
Докато ходя, дочувам разговора на момчетата пред мен. Те се уговарят леко да се отклонят от групата и да потърсят гъби из дъбравата пред нас.
Правят го, а секунди по-късно и аз хуквам след тях. Гъбите. Да, ето я връзката, която търсих но не открих на Милин камък.
Изведнъж ми светва, че един от оцелелите разказва, как те, изгладнели, са брали гъби из гората. 
Ние следваме стъпките на четата по същото време на годината. Може би четниците са залъгали глада и с някоя лютива млечница, като тези които набраха момчетата.
Може би е несериозно, но този малък детайл ми даде усещане за съпричастност към случилото се преди 140 години. А аз тръгнах за да открия и това...

No comments:

Post a Comment