Sunday, 29 May 2016

29 май 2016, ден трети


село Софрониево - село Борован

По стъпките на Ботев



Лежа на тревата на следобедното слънце и чакам палатката да изсъхне от утринната роса. Събрах я мокра, нямаше как да я чакам сутринта. 
Лежа и продъжавам да лежа. Палатката няма да пресъхне. След преход като днешния, почивката е блаженство, при това добре заслужено.
Но нека нещата започнат с утрото. 
Събуждаме се както вече стана традиция, около пет сутринта. Редим се на опашката край чешмите и там във въздуха циркулират две цифри - 40 и 30. Всички говорят за предстоящия преход от 40 км, очакваните температури са над 30 градуса…

Походниците оформят колоната от вчера и тръгваме.
Най-отпред са двамата водачи, които вече втори ден имам чувтвото, че не ходят по земята, а левитират. Леко се носят над земята, без да срещат съпротивлението и.
След тях днес са най-малките участници в похода, деветима ученика четвърти клас от Ямбол. Избирам да вървя с тях и неволно ставам свидетел на разговорите с госпожата им. Първоначално тя ми се струва твърде остра с децата, но постепенно разбирам, че е отличен педагог и знае кога точно какво да каже, за да мотивира малките. 
Всъщост темата за учителите тук е дълга. Вчера наблюдавах групата от Крумовград. Единият им учител цял ден не свали китарата си, що любими песни се изпяха… А учениците му явно бяха пленени от неговата всеотдайност… Беше нужно само някой да се сети песен, която до момента не бяха изпели, и първите и ноти вече звучаха на китарата…

Днес за първи път, след едно възвишение на безкрайното до тук поле, видяхме Врачанския Балкан в маранята. Най-накря имаме целта си. Далечна, но вече е пред нас.

Ходенето на четиридест километра е малко скучновато занимание.
Както госпожата на четвъртокласниците им каза -“ Не мислиш, че те боли. Не мислиш, че си жаден. Не мислиш, че ти е горещо. Не мислиш, че си уморен. Просто си поставяш цел и вървиш…”
А новите ми обувки, купени в деня преди заминаването, секунди преди последния спортен магазин в София да затвори, естествено не са съгласни с краката ми. В резултат усещам мазолите, които дълго държат, но най-накрая се пукат и се превръщат в рани. По време на обедната почивка, която днес бе в село Алтимир, отивам до походната линейка. Искам две лепенки, без да обяснявам защо са ми. В отговор ме питат за трите имена и ме записват в амбулаторната книга. Превръщам се в поредно име от един дълъг списък. Списък, в който от горе до долу в графа дигноза пише “мазоли” :)))))
Към пет и нещо пристигаме в Борован, финална дестинация за днес.
Лежа и гледам около мен. Всички ходят, все едно стъпват върху въглени…
Най-накрая и аз ставам и крачка по крачка се включвам в общия лебедов балет от куцащи.
Тук е мястото да кажа, че Ботевата чета минава това разтояние по-бързо от нас, натоварени с муниции и пушки… 

Мисля, че всички днешни походници съзнаваме, че оплакването няма място при това сравнение. Затова тихо си куцаме си и чакаме утрешния преход.


No comments:

Post a Comment