сряда, 8 февруари 2017 г.

За философията на пътуването





Не мога да стоя на едно място.
Най-вероятно и затова не се спирам, все си намирам причина да хвана на някъде.

Преди време се замислих с какво ме влече пътуването.
…Непознати места, нови хора, интересни обичаи…. да, всичко това са причини да тръгна на път, но за себе си знам, че има и нещо друго. 
Съвсем скоро го осъзнах - пътуването ме отдалечава от зоната на комфорт. Зона, в която действа рутината. В нейния периметър всичко ми е познато - зная вариантите, по които може да протече всеки един ден, познавам по име всеки проблем, зная откъде ще изгрее слънцето и накъде ще го изпратя… 

Би трябвало да ми е добре в тази зона…
Но аз винаги избирам да я напусна.

Когато тръгвам на път знам, че заедно с набързо нахвърляния багаж ще взема със себе си и товара, който съм натрупал покрай рутината на ежедневието. Със сложното последно изречение казвам, че проблемите и тежките мисли също чакат да попътуваме. Не ме питат дали може или не може - ясно е, че тръгваме заедно. Вероятно и затова първите крачки са най-трудни… 

Но ето - часовника звъни, грабвам раницата/куфарите и - отново на път.
И независимо накъде съм поел, винаги се повтаря едно и също. 
С всеки изминат километър, с всеки пропътуван час, мислите от “зоната ми на комфорт”, които неумолимо са ме формирали под диктата си, най-накрая намират пролука и напускат тихичко главата ми. 
Ей така, изпаряват се. 
Няма ги.
И тогава разбирам, че това, което съм виждал като край на хоризонта, всъщност е било само параван, който сам съм си поставил. 

В подобни моменти човек излиза извън “себе си” и може да се “разгледа” отстрани.
Тогава се мисли леко. 
Тогава отсяването на зърното от плявата спори.
Тогава се вижда аквариумът, в който живееш. Виждат се прозрачните стени, в които си се блъскал и които си приел като лимит на възможностите си. 
Тогава, една по една се връщат мечтите. 
И тогава е лесно да трасираш пътя, който трябва да изминеш вътре в себе си. 




понеделник, 9 януари 2017 г.

Три врати към Одеса



Ключовете към един непознат град са в ръцете на всеки пътник. 
От новодошлият зависи коя врата ще отвори и как ще види града. 


Наскоро за първи път посетих Одеса.  А тя е град с много лица. Някъде прочетох, че заради красотата я наричат украинската Палмира, заради пъстротата на населението - черноморския Вавилон, заради архитектурата - малкия Париж, заради важното и разположение - южната столица, а заради колоритните бандити - местния Чикаго…




За краткото време, с което разполагах, аз видях града така:



Потьомкінські сходи, (Стълбата на Потьомкин, Потёмкинская лестница,) В Одеса се намира най-известното стълбище в историята на киното - "Потьомкинското".
Самото стълбище е на близо 150 години, замислено е като параден вход на града, проектирано е в стил "класицизъм" и води към морето. 
На неговите стъпала е сниман филма “Броненосецът Потьомкин” (1925), определен на Световното изложение в Брюксел през 1958 година за “Най-добрия филм за всички времена”.
Учил съм история на киното и знам какво е значението на филма за развитието на седмото изкуство. Независимо от силно политизирания сюжет, това е филм, който е революционен за развитието на киното.
Режисьорът Сергей Айзенщайн заснема и монтира най-известната сцена от “Броненосецът Потьомкин” - потушаването на възстанието, по един наистина новаторски начин. Във времето, в което киното е още нямо, Айзенщайн успява да създаде невероятно силно екранно усещане. Като използва движеща се камера, многобройни и често необичайни гледни точки, той монтира епизода по един наистина блестящ начин. Така преминаването на стълбата, което в живота се случва за около 30 секунди, във филма е близо петминутна драма. Кулминация на тази драма е сцената, в която настъпващите в редици войници прострелват майка, чието дете се намира в детска количка. Със смъртта на майката, количката с бебето тръгва да се носи неуправляма по стъпалата… Един от най-силните епизоди в историята на киноизкуството… 








В късния декември откривам стълбището мокро и доста неприветливо. Една част от него е затворена, а пешеходците минават в ограничена ивица. Статуята,  която Айзенщайн използва за преден план в кадрите си е на мястото си, а църквата в долния край на стълбата е заменена от модерна стъклена сграда. И въпреки промените, Потьомкината стълба си остава едно от най-знаковите места на Одеса.

Тръстиковият трамвай

В Одеса сме във връзка със снимките на нов български документален филм. Едно от нещата, които предстои да заснемем е сцена в трамвай. Докато обсъждаме какво точно ни трябва, Сергей Дубин - нашият украински асистент-оператор предлага - ...“А защо не видите тръстиковия трамвай”?




Трамвай N20 се оказва кинематографично превозно средство. Пътят на трамвая, който обслужва едни от крайните квартали на Одеса, преминава в продължение на километри през тунел от висока тръстика. Няма как да го разкажа повече, трябва да се види…









Битпазарът на Одеса
Ако за нещо съжалявам, че не ми е стигнало времето, това е за разглеждането на битпазара. 
Той се случва веднъж в седмицата, в събота. Заема улиците на един цял квартал, или не знам - може би това са няколко квартала. 
Можеш да ходиш и да разглеждаш с часове. Има всичко. 
И ако някога се върна в този наистина невероятен град, ще си оставя един ден да поснимам из битпазара. 









                                                          автор: красимир андонов
                                                                           2017


сряда, 31 август 2016 г.

Въздух. Земя. Вода. Дърво

През последните двадесетина километра преди езерата само една мисъл ми се върти в главата…
Как ли изглежда този пейзаж от високо, от сателит?

                             Сателитни снимки на района на Плитвичките езера/Google Earth

Навсякъде около мен е надупчено като швейцарско сирене. Малки, големи и още по-големи вдлъбнатини оформят релефа наоколо. Приличат на лунни кратери, върху които растат дървета.
Всъщност, като човек, посветил ученическите си години обикаляне из родните пещери, мога да кажа, че пейзажът наоколо е гигантско карстово образувание и дупките не са кратери, а въртопи. Тези въртопи поглъщат дъждовете и през тях водата поема своя подземен път към изворите на едно най-красивите места на земята - Плитвичките езера. 



Плитвичките езера се намират в едноименния хърватски национален парк и по същество са каскадни езера. Те са разположени стъпаловидно, като са свързани помежду си чрез красиви водопади. Водата, събрана от безкрайните въртопи наоколо избликва отново на земята силно минерализирана. Това е причината, тази вода непрекъснато да променя своя път, като при среща с въздуха отлага калциев карбонат и непрекъснато строи нови прагове и прегради. Никога няма да видиш едни и същи неща.










Красотата на плитвичките езера е трудно да бъде събрана във впечатленията на един ден.
Паркът е огромен и в него можеш да останеш сам, въпреки огромния поток туристи.

И още нещо. За разлика от много подобни красиви места, тук човекът не е нарушил усещането за природна хармония. Въздух, земя, вода и дърво. 







събота, 20 август 2016 г.

Смях се с глас на светлината




Дамбалъ е връх в Източните Родопи. 

По скалния венец, който се ширнал от северната страна на върха сълзят струйки вода. Местните хора казват, че само веднъж годишно, по Хъдърлез (Гергьовден) се случва чудо и тогава тази вода става лечебна.. Затова в нощта срещу празника, на Дамбалъ се стичат много хора в нужда.



Човек може да чуе различни легенди за това, защо и как водата на Дамбалъ става чудодейна. Смятам, че всеки трябва да намери историята, на която да повярва. Аз лично свързвам мястото с вярването, че съществуват двама велики алиански* знахари, които лекуват хората и които обикалят Земята в противоположни посоки. Всяка година техния път ги събира на Дамбалъ навръх Гергьовден. Срещата става точно в дванадесет часа през нощта и точно тогава по скалите потича лечебната вода. Магичната и сила трае от полунощ до първите слънчеви лъчи…

В следобеда на пети срещу шести май по прашния път към върха се вие върволица от коли. Голямата поляна преди гората се е превърнала в паркинг, защото нагоре може само с джип. Небето е мрачно и е студено.
Хората, които слизат от колите не са тръгнали на събор. Липсва веселата гълчава, коята можеш да очакваш при такова множество. Това, което събира тези хора на това безкрайно красиво място е неволята. Те са дошли за да дочакат полунощ и тогава да се потопят в ледената, но лечебна вода на Дамбалъ. 




Аз бях на тук за последно преди осем години и знам, че от голямата поляна до скалите и чешмата под тях се ходи за около половин час. Прави ми впечатление обаче, че новодошлите се нареждат на групички в края на поляната откъдето периодично идват и ги взимат джипове. Оказва се, че доброволци са поели ангажимента със собствени превозни средства, цяла нощ да качват и свалят от Дамбалъ нуждаещите се. Само за хаир… 

Събирам фотоапаратите и тръгвам пеша нагоре. Доста време е изтекло от последното ми идване, но няма как да забравя пътеките. Минавам покрай събралото се множество край скалите и продължавам в тишината нагоре. Пътеката бързо качва височина и след малко се озовавам над скалния венец. Оттук се вижда почти до края на света. Както казах, времето е мрачно, но то не ми пречи. Дори съответства на настроението ми. Сините облаци са прихлупили небето, но и така е красиво. В един момент горе се отваря дупка и няколко топли слънчеви лъча светват зад град Кърджали.


 Вдигам камерата и малко дежурно правя снимка. Не съм дошъл за да снимам пейзажи. Продължавам по пътеката, потънал в мислите си. Заглеждам се в далечната скална върлина, край която се е завъртял язовир Студен кладенец. Тя ми прилича ми на чудато морско същество от праисторията. В този момент единствен слънчев лъч пробива облаците и светва зад скалното чудовище. Светлото петно бързо изчезва, след което пак се появява, но на ново място. 



Светлина винаги ме е вълнувала и в случая, този самотен слънчев акцент ме кара да спра и да погледам. Очаквам, че облаците всеки момент ще затворят небето и топлото ярко отново ще бъде погълнато от мрачното. Но не - петното се появя отдясно, после отляво зад голямата скала, дори ме кара да си пожелая да дойде по-близо и да освети и самата скала. Без да се усетя играта на светлината ме е увлякла и аз започвам да я следя с фотокамерата. Да, ето идва по-наблизо и осветява морското чудовище. Снимам. Яркото петно изчезва, за да се покаже още по-близо до мен. Като на игра чакам къде ще се появи следващия път. А и Слънцето явно си разбира от работата, защото Петното осветява все красиви части от пейзажа.


В момента, в който Светлината идва върху махаличката, току под скалите, на които се намирам, разбирам, че наблюдавам Спектакъл.
Лъчите тръгнаха от дълбочината на пейзажа, преминаха през всички красиви кътчета по пътя насам и съм сигурен, че вече знам къде ще свърши пътя им за този ден. На Дамбалъ...
Природата подсказва къде ще се случи чудото...

Докато нощта поглъща върха, той продължава да свети с топла светлина.

В студения майски ден хората са се събрали на групички около големи огньове, разпръснати из гората. 



В часовете до полунощ на няколко пъти вали, но множеството търпеливо стои и чака. Желаещите да напълнят вода не секват. Опашката на чешмата се увеличава с всяка минута, по-нетърпеливите подлагат празните бутилки направо под струйките на скалите. 





Край чешмата и край огньовете темата за разговор е една и съща. Чудото. Разказват се легендите, истории за оздравели хора, както и ритуалите, които трябва да бъдат извършени, когато водата стане лечебна...





Малко преди полунощ хората започват да разбуждат спящите край огньовете деца и всички мълчаливо се нареждат около специално изграден басейн.

Последните секунди до дванадесет изтичат и в този момент, дете на възраст около 12-13 години, само по бельо, скача с вик в ледената вода. Това активира множеството и виждам как родителите започват да свалят горните дрехи на децата си. След това с решителни движения хващат и топят в тъмната вода рожбите си целите, по три пъти. 
Тихият до този момент връх се изпълва с плач и хлипане на малчугани.
Децата са в стрес, но ми се струва, че на родителите им е още по-тежко. Виждам в погледите им, че със свити сърца извършват ритуала. Но вярата, че правят нещо добро за децата, им дава сила. 








Веднага след леденото къпане, край огньовете, децата се преобличат в чисто нови дрехи, а старите се оставят на върха, за да остане с тях и лошото...

След малките, в басейна влизат (или само се измиват) и останалите. За здраве.

Не знам дали бялата лястовица ще кацне на рамото на всеки от дошлите на Дамбалъ, но съм сигурен, че вярата в чудото ще им даде много нови сили за да справят с трудното.

А същото така знам, че знаем много малко за невидимото за очите.






                                                     текст и снимки: Красимир Андонов