Детството ми мина по поляните и бърчините на Родопите и макар доста рано да напуснах уюта на планината, връзката с нея остана завинаги.
Когато бях малък, старите хора често разказваха за Бялото море. Разказите за стадата вакли агнета, които всяка година пресичали планината и зимували по Беломорието, винаги започваха и свършваха с това, че морето е ей там, оттатък “ейсая барчина”. В детските ни глави трудно можеше да се събере представата, че някъде зад този или онзи рид планините свършват и започва морето. Море, което по онова време нямаше как да видим. Оттатък Рудозем, Карлък и Триград беше границата.
Бялото море за нас бе друг свят. Нещо като звездите на ясното родопско небе. Светят там горе, но не можеш да ги стигнеш…
Това, че не виждахме морето, не пречеше от време на време да го улавяме във въздуха. Зиме, като задухаше южняка, из града се понасяше влажния му дъх… Морето напомняше за себе си и тогава го усещахме още по-недостижимо…
Спомням си, че се говореше как то се виждало от сладкарницата на телевизионната кула “Снежанка” на Пампорово. Ходихме с баща ми, гледахме, но нищо не видяхме…
Години по-късно, на един висок родопски връх се заговорих с местен човек. От дума на дума стигнахме и до Бялото море. Тогава, човекът ми разказа за копнежа на родопчанина към това море .
Едно време овчарите, като тръгнели натам със стадата наесен, се връщали чак късна пролет. Семействата им, зажъдняли да ги видят, често се качвали на високото и дълго гледали да видят къде е морето и от къде ще се появят близките им хора… Така че на всеки връх има по една легенда за морето…
След като дойде новото време и границите бяха отворени, много мои близки хора от Родопите отидоха да видят мечтата си. Спомням си, че покойната вече леля Бина от блока в Смолян отиде до Ксанти с Клуба на пенсионера и като се върна, разказваше за срещата с морето като за среща с чудо.
Заведох и баща ми да го види и той дълго стоя на брега с поглед в мечтаното синьо.
Разказвам всичко това, защото сигурно от детството ми е останал навика, като се кача на някой висок родопски връх да се огледам дали не се вижда Бяло море.
Преди няколко години може би го видях. Стоях на билото близо до Рожен. В далечината, зад последните ридове на планината, между ниски облаци стърчеше нещо, което не може да е друго освен остров Тасос или остров Самотраки. Мисля, че морето беше под ниските облаци. Оттогава все си мисля да ида там по изгрев, за видя с очите си слънчевата пътека във водата. И все отлагам. Може би, защото не искам мечтата да свършва…
текст и снимки: Красимир Андонов
www.krasimirandonov.com
Тази година работата ме отведе до едни от най-значимите археологически паметници по нашите земи. За българското издание на списание “National Geographic” снимах резервата “Сборяново” (бр. 10/2015 год.), а филмът “Величието на тракийските царе” ме срещна с други шедьоври на тракийската култура.
Голямата свещарска гробница в Гинина могила /за списание National Geographic
Винаги съм се вълнувал от красотата на миналото ни. Малка държава сме, но сме големи в наследството, което притежаваме. Тук обаче, няма да говоря къде сме били и къде сме сега. По-скоро искам да споделя едно наблюдение, което поне за мен е провокация за бъдещи сравнения и изследвания.
Казанлъшката гробница е датирана в края на IV и началото на III век пр.н.е. и е свързана с тракийското племе одриси, чиято столица Севтополис е единственият изцяло проучен тракийски град (сега на дъното на язовир Копринка).
Куполът на Казанлъшката гробница със стенописите
Свещарската царска гробница от Гинина могила е датирана към средата на III век пр.н.е и тя е част от едно съвсем различно тракийско царство - гетското.
Казанлъшката гробница е известна със стенописите си, Свещарската - с ансамбъла от жени-кариетиди, всяка изваяна със собствени черти.
Свещарска гробница, детайл / за списание National Geographic
Двете гробници са част от световното културно наследство на ЮНЕСКО.
Тази година за пръв вът видях оригиналните стенописи от Казанлък. Цветовете им са нереално живи и някак не е за вярване колко време е минало от полагането им върху стените. В палитрата на одриския художник, освен бялото и черното, има само няколко цвета - винено червено, орхено жълто и небесно синьо, но съчетанието им носи усещане за пълна визуална хармония.
Няма как да опиша синьото на очите на водача на конете, червеното на нара и охрата на дрехите. Не мисля, че и фотокамерата ми ги видя напълно… Но въпреки това, дори от фотографското копие си личи прекрасната хапмония на цветовете.
Белите каменни фигури на кариетидите от Свещарската могила някога не са били толкова бели. Ако човек се загледа внимателно в тях, открива, че тук-там са останали малки оцветени участъци.
Свещарска гробница, детайл / за списание National Geographic
Каква беше изненадата ми, когато осъзнах, че художниците, оцветили фигурите в свещарската гробница, са използвали същата цветова комбинация като тези от казанлъшката. Винено червено, орхено жълто и небесно синьо. Независимо, че говорим за две съвсем различни тракийски племена - одриси и гети, от начина по който те използват цветовете е видно влиянето от едни на други. Важно е да отбележа, че става въпрос за умишлено селектиране на цветове и нюанси, а не за непознаване на останалите.
Ако сравним, стенописите от Казанлъшката гробница с остатъците от живописна украса на близката до нея могила Оструша, ще видим, че още в IV век пр.н.е., художниците в Оструша използват цялата палитра от цветове. Тоест, изборът на винено червено, орхено жълто и небесно синьо е избор, който говори за една от първите “модерни” цветови комбинации.
фасетки от тавана на могилата "Оструша"
Струва ми се, че едно задълбочено изследване на разбирането на траките за цвета, би добавило нови детайли в портрета на нашите забравени прадеди.
текст и снимки: Красимир Андонов ©
www.krasimirandonov.com
