Monday, 23 November 2015

Мечтата за Бяло море



Детството ми мина по поляните и бърчините на Родопите и макар доста рано да напуснах уюта на планината, връзката с нея остана завинаги. 

Когато бях малък, старите хора често разказваха за Бялото море. Разказите за стадата вакли агнета, които всяка година пресичали планината и зимували по Беломорието, винаги започваха и свършваха с това, че морето е ей там, оттатък “ейсая барчина”. В детските ни глави трудно можеше да се събере представата, че някъде зад този или онзи рид планините свършват и започва морето. Море, което по онова време нямаше как да видим. Оттатък Рудозем, Карлък и Триград беше границата. 
Бялото море за нас бе друг свят. Нещо като звездите на ясното родопско небе. Светят там горе, но не можеш да ги стигнеш…
Това, че не виждахме морето, не пречеше от време на време да го улавяме във въздуха. Зиме, като задухаше южняка, из града се понасяше влажния му дъх… Морето напомняше за себе си и тогава го усещахме още по-недостижимо…
Спомням си, че се говореше как то се виждало от сладкарницата на телевизионната кула “Снежанка” на Пампорово. Ходихме с баща ми, гледахме, но нищо не видяхме… 
Години по-късно, на един висок родопски връх се заговорих с местен човек. От дума на дума стигнахме и до Бялото море. Тогава, човекът ми разказа за копнежа на родопчанина към това море . 
Едно време овчарите, като тръгнели натам със стадата наесен, се връщали чак късна пролет. Семействата им, зажъдняли да ги видят, често се качвали на високото и дълго гледали да видят къде е морето и от къде ще се появят близките им хора… Така че на всеки връх има по една легенда за морето…
След като дойде новото време и границите бяха отворени, много мои близки хора от Родопите отидоха да видят мечтата си. Спомням си, че покойната вече леля Бина от блока в Смолян отиде до Ксанти с Клуба на пенсионера и като се върна, разказваше за срещата с морето като за среща с чудо.
Заведох и баща ми да го види и той дълго стоя на брега с поглед в мечтаното синьо.
Разказвам всичко това, защото сигурно от детството ми е останал навика, като се кача на някой висок родопски връх да се огледам дали не се вижда Бяло море.

Преди няколко години може би го видях. Стоях на билото близо до Рожен. В далечината, зад последните ридове на планината, между ниски облаци стърчеше нещо, което не може да е друго освен остров Тасос или остров Самотраки. Мисля, че морето беше под ниските облаци. Оттогава все си мисля да ида там по изгрев, за видя с очите си слънчевата пътека във водата. И все отлагам. Може би, защото не искам мечтата да свършва…


                                                                                                                             текст и снимки: Красимир Андонов
                                                                                                                                            www.krasimirandonov.com

No comments:

Post a Comment