За Малта, малтийците и техния дух...

Ако аз трябва да опиша Малта, всичко, което мога да кажа, ще е в превъзходна степен.

Там се намират едни от най-старите мегалитни храмове в света, там човек като с машина на времето се връща в света на малтийските рицари - крепости и укрепени градове, катедрали, болници, дворци…

В Малта се срещат и най-красивите лодки, които съм виждал - т.н. “лузу”. Лодките все още се изработват и боядисват, така както са ги правили финикийците и всяка от тях на носа си има по две очи. Това са всевиждащите очи на Озирис, които са винаги отворени и бдят да не се случи нещо лошо. Но темата за лодките лузу си е за отделен разказ….

Най-важното, което трябва да кажа, когато говоря за Малта е, че на малкия архипелаг живеят едни от най-щастливите и слънчеви хора на света. Малтийците говорят за страната си с любов, която не съм срещал никъде другаде. Тази любов се усеща във всичко наоколо - в начина, по който обработват оскъдната плодородна земя, в начина, по който държавата се грижи за поданниците си, в начина, по който всички заедно пазят миналото си …

Когато през 2006 година, за първи път попаднах на острова, открих свят, който за мен граничеше със света на фантазията. Открих толкова много странни, необичайни и нови-стари неща, че всичко в главата ми се завъртя в шарен мармалад...
Тук някъде е мястото да кажа за малтийските автобуси. Автогарата пред крепостната порта на Валета по онова време приличаше на огромен мравуняк, в който оранжеви автобуси без врати потегляха към и пристигаха от всички точки на остров Малта. Повечето от возилата бяха от непознати за мен марки и най-странното беше, че не срещнах един с един, които да се повтарят. Това, което ги обединяваше, беше фактът, че всеки един автобус, до последния от тях, беше като изваден от сън или от приказка, или от филм… Всеки си имаше лице, всеки ръмжеше по свой начин, всеки си струваше да бъде гледан с часове… 

Сега, след толкова години, ми е трудно да си спомня много подробности от интериора на автобусите. Спомням си комбинацията от хромирани детайли и кожа, неизменните въженца, които дърпаха камбанка и известяваха шофьора, когато някои искаше да слезе някъде. Както вече споменах, автобусите нямаха врати, просто защото на острова е винаги топло. По време на първото ми посещение течеше Карнавала и приказните автобуси бяха препълнените с приказни герои - мускетари, принцеси  и рицари…

Когато няколко години по-късно се върнах на острова, едно от първите неща, които потърсих бяха автобусите. И не ги открих. По улиците и пътищата на Малта вече се движиха безлично еднакви, модерни автобуси, нищо, че по магазините се продаваха сувенири на старите оранжеви возила, гордо брандирани с надпис “духът на Малта”. В този момент, духът на Малта за мен загуби част от очарованието си.

Разказвам всичко това, защото при последното ми ходене в Малта се случи нещо, което отново съживи приказката. Съвсем случайно открих в един от сухите докове на Марса деведесет запазени оранжеви автобуса. И както може да се очаква, нещо в мен трепна и аз се отправих към охраната на пристанището, за да попитам мога ли да ги снимам. Още преди да съм задал въпрос, само като видя камерата ми, пазачът поклати отрицателно глава. 

Тръгнах си, но по пътя мисълта, че няма да снимам тази красота не ми даваше мира. Върнах се, за да попитам от къде и от кого трябва да взема разрешение за снимки, твърдо решен, че няма да се откажа. Попаднах на друг човек от охраната, който с усмивка ми каза, че мога спокойно да влезна в сухия док и да снимам автобусите. Няма да разказвам за срещата със старите приятели, ще кажа само, че ги наснимах с малко свито сърце, защото не знаех дали новият пазач не прояви щедрост към мен и дали ако някой ме видеше да снимам, това няма да се превърне в проблем за пазача.

След като свърших със снимките се върнах да му благодаря. Заговорихме се и той ми разказа, че е бивш шофьор на автобус. Когато разбра за моя по-сериозен интерес към возилата, той извади от багажника на колата си найлонов плик пълен с албуми. А албумите - пълни със снимки на старите автобуси от времето, в което те са кръстосвали надлъж и нашир острова. 

Гледаме фотографиите на капака на колата и си говорим. Снимка по снимка, пред мен се разкрива една невероятна история. Сред автобусите виждам модели още от Втората световна война, които са били поддържани от водачите си и са се движили чак до края на XX век.  Машините са се предавали от баща на син и шофьорите са ги обичали като собствени деца. Всеки шофьор се е грижил неговият автобус да бъде уникален, като е променял външния му вид по собсвен вкус. Ето защо, тогава, при първото ми идване не срещнах нито едно возило, което да се повтаря с друго.

Когато правителството решава да подмени автопарка, шофьорите предават старите автобуси и смятат, че те отиват за срап. Затова преди да се разделят с верните машини, техните водачи свалят емблемите им, както и всички елементи, които имат сантиментална стойност за тях.

 Впоследствие се разбира, че деветдесет от автобусите ще бъдат запазени в музей на автотранспорта. И тогава се случва нещо, което според мен може да се случи само в Малта. Всички шофьори връщат свалените от автобусите детайли, и нещо повече - те даряват на музейните работници резервни части, които също са пазели до момента, за да може техните автобуси отново да бъдат приведени в движение…

Тази история ме накара да повярвам, че духът на Малта не е запазен само в сувенирите. Той е жив, защото проявленията му се виждат чрез вещите, но той, като всеки добър дух живее у хората.

                                                                                      текст и снимки: Красимир Андонов

Наръчник за отглеждане на сталактити

Сталактитите са най-известния вид пещерни образувания. Това са каменните остриета, висящи от тавана на подземните кухини.

За да разберем как се раждат сталактитите, трябва да намесим химията. Дъждовната вода се просмуква в пукнатините на варовиковите скали и по пътя разтваря в себе си калциев карбонат. Той, в реакция със съдържащия се там въглероден двуокис, се превръща в калциев бикарбонат.

Когато пътешествието на водата свърши на тавана на някоя пещера, от контакта й с кислородът на въздуха следва нова химична реакция, водеща до разпада на съединението на съставните му  части - вода и калциев карбонат. Част от този калциев карбонат се отлага на тавана в секундите преди капката да падне. И така капка по капка, сталактитът започва да расте.

Скоростта на растежа е от 0.31 мм до 3 мм за година, в зависимост от количеството преминаваща вода.

Бетонът е композитен строителен материал, които съдържа в себе си цимент, вода, пясък и чакъл. Циментът, основната съставка на бетона, се прави от смлени на прах глина и варовик (калциев карбонат).

Ето я връзката между сталактите и бетона - калциевият карбонат! Ето защо може би сте виждали висящите под бетонните съоръжения сталактити. 

Аз, като човек изкарал ученическите си съботи и недели из пещерите на България, от години наблюдавам как никнат градските сталактити. 

И ако попитате как точно растат, ще ви отговоря. Растат бързо. Те се уголемяват с видима скорост - може би сантиметър - два на година. С две думи - като изкуствени диаманти растат...

Както в пещерите, така и в града ще срещнете сталактити с различни цветове - аз съм виждал калцитно бели, оранджево-кафеникави, сиви, почти черни… Всичко зависи през какво минава водната капка. Например, вероятно за кафявите образувания е виновна някоя ръждясалата арматура на бетонното съоръжение. Виждал съм ги в подлези, по мостове, по терасите на панелките съм ги виждал…

Разбира се, градските сталактити днес са по-скоро незабележими. Някой трябва да ви ги покаже или специално трябва да ги търсите за да ги видите…

Но ако все пак не успявате да ги откриете, нека се опитаме да освободим фантазията си и да ги видим като пораснат… Да вземем за основа факта, че за 30-40 години съществуване, днешните бетонните мостове са се окичили с 20-30 сантиметрови калцитни образувания. Сега да си представим, че двете идеални условия за разтежа на сталактитите са налице - обилни периодични дъждове и община, която не крои планове да разруши съоръженията, дали подслон на сталактитите. Пренасяме се двеста, триста, до петстотин години напред и какво да видим - неугледните мостове, подлези и тераси са надиплени с бетонни сталактити, сталагмити и сталактони. Също така местата, с подходящи условия са се образували пещерни, пардон - бетонни бисери. Въобще - градът ни ще е станал и по-красив и по-добър. Разбира се, столичното видеонаблюдение ще пази бетонните обазувания от вандали и желаещите да напишат по тях нещо мило за някоя футболен отбор…

Но, до тук говорихме за обществените сталактити. Съвсем естествено ще има и частни. Такива, които човек си отглежда на балкона.  Мисля си, че скучната тема за времето, в бъдещето може да бъде заменена с разговори за растежа на сталактитите. Например, съвсем естествено ще бъде да попитате съседа - “Как влияят на сталактитите ти тези непрекъснати киселинни дъждове?” или “Какво им слагаш във водата на твоите, че така добре ти вървят…?”

Ако успях да ви запаля и да ви накарам да се грижите за малко бяло или цветно сталактитче на терасата, моля следете този блог. В бъдеще ще давам съвети как да направите така, че съседите да завиждат на вашите бетонни красоти!