вторник, 18 февруари 2014 г.

За решаващият миг и съседните му кадри




Най-големият репортажист в историята на фотографията - Анри Картие-Бресон, изгражда своя уникален фотографски стил върху философията, наречена от него самия "снимане в решаващия миг". 
Според Бресон има само един, единствен миг, в който съдържание и форма са в равновесие. В този миг, обектите в кадъра надхвърлят своята обикновенност и се превръщат в взаимосвързани послания. Това е моментът в който, фотографът трябва да натисне спусъка. 
Всеки един кадър на Анри Картие-Бресон е илюстрация на тази творческа концепция. Аз имам няколко любими негови снимки, чрез които, когато се налага обяснявам значението на "снимането в решаващия миг". 
    Нека вземем за пример фотографията „Зад гара Сен Лазар”.


                                                  Henri Cartier-Bresson/Magnum photos

    На снимката виждаме човек, които се опитва да премине през голяма локва. За да преодолее препятствието, той е подскочил и фотографът го е уловил във въздуха в поза, имаща далечна аналогия с балетното изкуство. Скокът се повтаря още веднъж и в отражението на локвата. 
    Изброените елементи са достатъчни да направят снимката интересна. Факт е обаче, че в нея има нещо повече, нещо което я прави гениална. Анри Картие-Бресон е забелязал, че върху сградата на заден план има залепен плакат, рекламиращ балетен спектакъл. На плаката виждаме балерина, летяща в грациозен скок. Когато съпоставим в съзнанието си двата елемента – прескачащия локвата човек с плаката на балета, разбираме, че иронията на ситуацията е превърнала обикновения човек в балетист.
         Снимката е изключително точна илюстрация на идеята за „решаващия миг”. Преди и след него двата сюжетни елемента са съществували самостоятелно и всеки от тях е носил собственото си значение. Когато обаче са се сблъскали, ситуацията е придобила нов смисъл.

Идеите на Анри Картие-Бресон са се превърнали в основите на съвременната репортажна фотогрифия. Не отричам, че и аз самият се опитвам да търся себе си в това направление. 

Скоро започнах да дигитализирам архива си от негативи. Тогава обърнах внимание на кадрите, съпътстващи снимките, които харесвам. По принцип, когато видя нещо не снимам много. Но има ситуации, в които наред с добрата снимка имам и по-незначителни нейни варианти. Замислих се, че илюстрирането на процесът, водещ до намирането на "решаващия миг" би могло да е полезно за хората, които се интересуват от репортажна фотография. Затова тук прилагам няколко такива примера.

                                                    снимки: Красимир Андонов

Кадърът с трите фигури и пътят е от Смолян. Вдигнах камерата заради красивата графика на сенките от дърветата. В първият кадър 
има самотна фигура на жена. Секунди след това от ляво и от дясно в полето на изображението влизат още две фигури. Този нов кадър носи съвсем различен смисъл. За мен той симвилизира живота, в началото лек и безгрижен, след това все по-стръмен...
В третата снимка има още две фигури - родителите на детето. Композицията е пренаситена от акценти и в нея липсва "магията" от предния кадър.

                                                                                          снимки: Красимир Андонов

Снимката на бабата с лебедите е от 1992 година, когато като студент по операторско мойсторство бях гост на Мюнхенския кинофестивал. Жената, хранеща лебедите ми направи впечатление и заснех няколко кадъра. В повечето снимки лебедите са протегнали шии и така телата им са загубили грацията си. Само в една от снимките и бабата и лебедите са в нужното съзвучие, и това е кадърът, който харесвам.

По-долу прилагам още няколко "съседни кадъра".


                                                           снимки: Красимир Андонов





     






неделя, 12 януари 2014 г.

Потопени спомени

С времето гробищата се превръщат в следи на живота, не на смъртта.

При строежа на много язовири цели села са били изселвани, тъй като попадали под нивото на планираното водно огледало. Къщите са били взривявани, а хората - разпилени.

От домовете на потопените села не е останало нищо, а дори и да е останало, то сега лежи на дъното. Виж обаче, църквите и гробищата са друга работа. Разположени на най-високото място край селото, някои от тях са оцелели самотници. И докато камбанариите и техните храмове гледат отвисоко прииждащите всяка година снежни води, то селските гробища често скриват своите паметници под тях. 

Бях чувал, че на брега на язовир "Михайловград", сега "Огоста", има църква, която водите понякога заливат. Оказа се всъщност, че там църквите са две. Едната е на село Калиманица, а другата на срещуположното село Живовци. Църквата на Калиманица никога не е била освещавана, когато изселват селото, тя е била току-що завършена…
Калиманица е родното село на Йордан Радичков и драмата с изселването провокира писателят да напише новелата "Последно лято". По-късно режисьорът Христо Христов заснема по нея едноименния филм.


Посетих за първи път района на другото потопено село - Живовци през пролетта на 2004 година. Тогава водите на язовира не бяха високи и не стигаха до самата църква. Фактът малко ме разочарова, защото очаквах да видя едва ли не само стърчащия от водата кръст на камбанарията.


Село Живовци с река Огоста. Вижда се църквата, разположена в горната част на селото.
снимка:http://ogostanews.blogspot.com/

Църквата "Св Възнесение, строена от майстор Лило и завършена през 1859
снимка: Красимир Андонов ©


Когато се приближих към църквата чух нещо странно. От някъде идваше звън на хлопки, придружен от време на време с блеене на овце. Портата на църквата беше залостена и когато я отворих видях смайваща гледка. В храма, под избушения олтар, живееше голямо стадо от овце и кози. 
снимка: Красимир Андонов ©

Години по-късно се върнах на същото място, стадото вече го нямаше, тъй като междувременно овчарят се бе споминал. 

Гробището на Живовци се намира наблизо до църквата. Половинато от него се крие в буренаци и трева, а по ниската половина плавно потъва във водите на Огоста.
снимка: Красимир Андонов ©


Преди много години мои приятели ми разказаха за турско гробище, което понякога изплува от язовир Кърджали. Тъй като познавам добре района, при всяко преминаване по долината на река Боровица се опитвах да го открия. Миналата година го видях за пръв път. Камъни с издялани по тах орнаменти стърчат от нищото. Никога не съм разпитвал как се е казвало потопеното село, но явно е било голямо, като гледам броя на паметниците. Всъщност, гробището е последното сведетелство, че тук някога са живели хора. Други следи няма.



снимка: Красимир Андонов ©

Когато започвах да пиша този пост имах нагласата, че потопените села са феномен, резултат от социалистическото ни строителство. После потърсих информация и се оказа, че в много язовири по света стърчат останки от храмове. Има ги в Германия, Мексико, Русия….


                                           Потопени в язовири църкви от света
                                          снимки: Интернет


Всъщност, спомних си и за документален филм на Дискавъри, който показваше как изсечени в скалите статуи на Буда потъват във водите на язовир "Трите клисури", Китай. Потънали спомени...

събота, 2 март 2013 г.

- "Няма нищо по-хубаво от лошото време"…


Фразата е заглавие към книга на писателя Богомил Райнов и няма нищо общо с фотографията. Всъщност, бих казал почти нищо, защото Богомил Райнов е известен с увлечението си към фотоизкуството. Той е и автор на романа "Не ме разсмивай",  единствената българска книга, която отблизо описва патилата и стремежите на нашего брата, фотографите.  На няколко пъти съм препрочитал романа, с възхищение към стила, брилянтното чувство за хумор на автора и най-вече към дълбокото познаване на професията на фоторепортера. Винаги съм свързвал образа на героя от книгата с един от Учителите ми по фотография, покойният вече професор Румен Георгиев. Може би по-точно е да кажа, че самият Румен Георгиев с усмивка под мустак, често сам се отъждествяваше с героя…

Отклоних се малко от мислите си, но нямаше как да цитирам "Не ме разсмивай" и да не спомена Румен…

Когато говорим за Богомил Райнов, безспорен ерудит и по въпросите на фотографията, няма как да приемем, че той е казал "Няма нищо по-хубаво от лошото време" без да мисли за правенето на снимки. Сам съм се убедил, че най-"кучешкото" време е най-фотогенично.  Тогава, когато си мокър до кости, когато не виждаш от ледените иглички, забиващи се в очите ти, когато за нищо на света не ти се иска да извадиш фотоапарата…тогава е моментът за най-хубавите снимки.
Днес за пореден път затвърдих убеждението си…

За това, че времето щеше да бъде лошо, знаех още преди да тръгна. Вече има уеб камери, поглеждаш  в интернет и разбираш какво те очаква там горе. Та, като видях мъглата на Алеко си казах, че едва ли ще се стигне до снимки.  Затова само по навик метнах в раницата апарата с незаредената батерия, без много да му мисля… 

Като се качихме на Платото, от мъглата човек не можеше да разбере къде е долу и горе, къде е ляво и дясно. Малко под Черни връх обаче, Слънцето леко започна да пробива и чудо…подадохме глави над бялата пелена. Гледката бе от онези, които всеки фотограф би приел като "Шансът". Извадих фотокамерата и след първите две-три снимки дисплеят на камерата угасна… Да ми беше за първи път, ама то май така ми тръгна. Винаги подценявам Витоша, а тя, с неразбираемо от мен упорство продължава да ми предоставя шанс след шанс. И така, искам - не искам продължих снимки с телефона…

Напоследък все чета, колко уникална е мобилната фотография и ето, че и аз взех да се нося по модерните течения…  
Или както много точно го е казал Богомил Райнов - "Не ме разсмивай"…..













Красимир Андонов ©
www.krasimirandonov.com