Часът е пет и половина сутринта, двадесет и първи януари. Завъртам ключа, стартера на колата за секунда се зачудва дали да се задвижи, след което двигателя заработва ритмично и таблото светва. Термометърът показва минус дванадесет градуса.
В шест без двадесет взимам Люто от Павлово.
Десет минути по-късно качваме Алекс.
Накрая в шест и десет, с малко закъснение, спираме пред блока на Оги и в колата ставаме четирима. Събрахме се.
Програмата за следващите часове е повече от претрупана. Първата ни цел е изгревът на слънцето при старопланинския водопад Скакля. От години се каня да се вържа на ръба на скалите и да снимам как водата полита в бездната. Е, най-накрая дойде моментът. С приятели като тези, всяка щуротия се превръща в реално приключение.
Карам бързичко, защото закъсняваме. Прехвърчаме през събуждащите се села из дефилето и след Церово започваме да се качваме към високото на Стара планина. Небето отдавна е просветляло и е ясно, че едва ли ще видим водопада по изгрев, ама какво значение има? Снимането е само част от приключението.
Паркирам колата в центъра на село Заселе, когато ръбовете на върховете над нас порозовяват. До водопада имаме 10-15 мин ходене. По пътя първите лъчи на слънцето стигат и до нас. Не знам дали и вие сте забелязали, но зимните изгреви в планината са особена порода изгреви. При тях белия килим по наклонените склонове се превръща в екран, върху който небесното светило прожектира своя всекидневен и неповторим спектакъл. Първата топла светлина събужда нощно-сините тонове на снега и червеното плъзва от високото към ниското. Цветовете започват да се сменят като в огромен калейдоскоп и човек усеща възторга на Сътворението…
Ние четиримата обаче, този ден имаме конкретна задача за вършене и оставяме възторзите на поетите. След минути сме на водопада и Оги се заема с въжетата. Имаме негласно споразумение по между си, че винаги, когато се налага да се екипира скала, Оги е човекът, който води. Докато той връзва системата, аз оглеждам водопада. Бях тук сам преди два дни, но оттогава се е натрупал доста лед и това ще усложни начинанието.
Водите на малката рекичка Скакля се изливат в центъра на подковообразен скален венец на три скока. Първата най-висока тераса е висока около 85 метра, а следващите два скока на водата правят общата височина на водопада около 120 метра. Тук е крайната точка на “Вазовата пътека”, която тръгва в ниското от гара Бов.
След минути Оги е готов и се сменяме на въжето. То вече е обледенено от влагата над реката. Заради леда не мога да застана там, където искам, а не се и сетихме да вземем котки за обувките. Междувременно, слънцето се скрива в ниските облаци над хоризонта. Нещата не се случват както си ги представях. Около половин час оставам на скалата като правя опити да заснема нещо интересно. Междувременно, Алекс вдига дрона и той бръмчи наоколо.
Малко по-късно се събираме и решаваме как да продължим. Алекс ще се закачи на въжето да разгледа и после ще съберат инвентара, а аз ще се разходя наоколо. След това, среща при колата. Тръгвам вляво по скалния венец и намирам добри гледни точки към водопада. За съжаление виждам как в далечината над София и Рила грее слънце, а над нас облаците се сгъстяват.
Докато се прибирам ми прави впечатление, че в снега под мен е изровена дупка и от нея са изхвърлени пръст и треволяци. Слизам да разгледам и с изненада откривам, че там спи таралеж. От дишането му бодлите му бавно се издуват и свиват. Казвам си, че трябва да разгледам хралупата внимателно, защото току-виж съм открил нещо, което да ни послужи по-късно през деня…
Събираме се при колата и решаваме какво да правим. По програма съм предвидил да се разходим до билото над скалите при Черепиш, но времето много напредна и май трябва да тръгваме към последната цел - решили сме да си изкопаем и спим в снежна пещера. Снегът по дефилето е твърде пръхкав и затова тръгваме към Витоша. По пътя натам един след друг започват да звънят приятели, които знаят какви сме ги замислили. През нощта се е случило нещастие и на Витоша е паднала лавина, в която са загинали две момчета. Настроението пада, но решаваме, че на място ще преценим дали можем да изпълним плана. Междувременно притеснен звъни Миро, който след кратък разговор решава да се включи в групата (Люто няма зимен чувал и няма да идва с нас към Витоша).
В София спираме за малко при Ники Желязков, който ни дава лавинна лопатка и сонда. Ники също е доста притеснен накъде сме тръгнали. Разбираме се, че ще държим връзка и ще му пратим координатите на пещерата. Минаваме и през магазин “Алпи”, откъдето взимаме втора лопата и към три и половина спираме при хотел Морени. Витоша грее зимно, но някак се усеща тягосната тишина след нещастието предната вечер.
Поемаме с раниците нагоре към Черни връх, където мислим да пренощуваме. Над платото отнякъде се появяват облаци и след минути всичко около нас потъва в мъгла. Не можем да различим кое е долу и кое горе, толкова равно бяло става всичко.
Температурата рязко пада и в комбинация с режещия вятър и носещите се с него ледени кристалчета, обстановката става много неприятна. Решаваме, че спираме и ще търсим подходящо място за копане на пещера наблизо, няма да качваме върха. До тук сме вървяли по отъпкания от ратрак път и не сме се излагали на лавинна опасност. Мястото, в което избираме да търсим подслон също не е лавиноопасно.
Оги изчезва в мъглата с лавинната сонда и след един-два неуспешни опита открива достатъчно дълбок сняг. Двамата с Алекс започват да копаят, а аз оставам на пътя да чакам Миро. Той е някъде зад нас и ако се разминем в мъглата ще стане трудно да се намерим.
След минути вече сме четирима. С падането на нощта и с все по-арктическите температури наоколо, работата по пещерата започва да спори повече. Още докато копаем, установяваме, че в дупката под снега е далеч по-топло от навън. След около два часа вече имаме достатъчно голямо помещение за четирима души плюс багаж. Винаги ентусиазираният Миро е издълбал красиви ниши в стените за свещите, които ще ни топлят през нощта. Казват, че в иглу или снежна пещера е достатъчна една горяща свещ за да се поддържа температура за оцеляване. Също така прогнозите казват, че тази нощ ще е една от най-студените през годината.
Излизам да направя малко снимки и да пратя смс-и на приятелите, които се притесняват. Указвам мястото - над 92-ри стълб от зимната маркировка към Черни връх.
Като се връщам, в пещерата цари празнична обстановка. Гори примус, топи се сняг и Алекс и Оги правят супа. За момент се чудят дали полуфабриката с пилешка супа е подходящ за телешката консерва от Сардиния, но в края на краищата решаваме, че колкото повече е толкова повече, особено в нашия случай. Миро вади бутилчици с вино и осемгодишна сливова. Спокойно е.
Навън бурята бушува с пълна сила, а ние целите пушим, защото влажните дрехи по нас съхнат. Опитвам да снимам, но техниката първоначално се изпотява зверски, след което замръзва.
Отвъд пещерата е към минус двадасет, а при нас е около минус един - минус пет. Температура, напълно подходяща за оцеляване. След дълги сладки приказки запушваме входа на убежището ни с раници и лягаме да спим. Аз и Алекс сме на обикновени шалтета, Оги и Миро - на надуваеми. Установяваме, че и двата варианта са приемливи, ако на човек му се наложи да спи в такава екстремна ситуация.
Вълненията от деня дълго не ми дават да затворя очи, но е приятно да гледам трептящия пламък на свещта пред мен и да си мисля. За какво ли не. Сещам се, че докато съм бил навън и съм се опитвал да си говоря с някой, който се намира на метър или два от мен, но е в пещарата, не се чуваме. Снегът се оказва перфектна звукоизолация.
Към четири и половина сутринта ми хрумва да сложа мокрите си ръкавици при мен в спалния чувал. Така на сутринта ще са сухи и топли. В седем без пет звъни алармата на Миро. Той е на работа и сме се разбрали да станем и тръгнем заедно сутринта.
През нощта таванът на пещерата се е изгладил от дишането ни и от топлината на свещите и се е посвлякъл в ъгъла над мен, но освен, че трябва да си обуя обувките в легнало положение, други проблеми няма. Излизам пръв от пещерата като изхвърлям пред себе си топлите ръкавици и влажното си яке. Голяма грешка! За секунди, докато се появя до тях всичко е заледено на кокал. Правя неистови усилия да се напъхам в ръкавиците, защото незащитените пръсти стават безчуствени след около 30 секунди на студа.
Групата ни от четирима се събира пред пещерата, хвърляме бърз поглед назад и хукваме надолу в мъглата. Изведнъж бялото встрани от нас пожълтява и така разбираме, че слънцето отново се е върнало... Една нощ в снега и два изгрева…
* Описаните ситуации могат да бъдат опасни за живота ви, ако сте неподготвени или нямате нужните лагерни средства. Затова ги не повтаряйте.
текст и снимки: Красимир Андонов
