За Малта, малтийците и техния дух...

Ако аз трябва да опиша Малта, всичко, което мога да кажа, ще е в превъзходна степен.

Там се намират едни от най-старите мегалитни храмове в света, там човек като с машина на времето се връща в света на малтийските рицари - крепости и укрепени градове, катедрали, болници, дворци…

В Малта се срещат и най-красивите лодки, които съм виждал - т.н. “лузу”. Лодките все още се изработват и боядисват, така както са ги правили финикийците и всяка от тях на носа си има по две очи. Това са всевиждащите очи на Озирис, които са винаги отворени и бдят да не се случи нещо лошо. Но темата за лодките лузу си е за отделен разказ….

Най-важното, което трябва да кажа, когато говоря за Малта е, че на малкия архипелаг живеят едни от най-щастливите и слънчеви хора на света. Малтийците говорят за страната си с любов, която не съм срещал никъде другаде. Тази любов се усеща във всичко наоколо - в начина, по който обработват оскъдната плодородна земя, в начина, по който държавата се грижи за поданниците си, в начина, по който всички заедно пазят миналото си …

Когато през 2006 година, за първи път попаднах на острова, открих свят, който за мен граничеше със света на фантазията. Открих толкова много странни, необичайни и нови-стари неща, че всичко в главата ми се завъртя в шарен мармалад...
Тук някъде е мястото да кажа за малтийските автобуси. Автогарата пред крепостната порта на Валета по онова време приличаше на огромен мравуняк, в който оранжеви автобуси без врати потегляха към и пристигаха от всички точки на остров Малта. Повечето от возилата бяха от непознати за мен марки и най-странното беше, че не срещнах един с един, които да се повтарят. Това, което ги обединяваше, беше фактът, че всеки един автобус, до последния от тях, беше като изваден от сън или от приказка, или от филм… Всеки си имаше лице, всеки ръмжеше по свой начин, всеки си струваше да бъде гледан с часове… 

Сега, след толкова години, ми е трудно да си спомня много подробности от интериора на автобусите. Спомням си комбинацията от хромирани детайли и кожа, неизменните въженца, които дърпаха камбанка и известяваха шофьора, когато някои искаше да слезе някъде. Както вече споменах, автобусите нямаха врати, просто защото на острова е винаги топло. По време на първото ми посещение течеше Карнавала и приказните автобуси бяха препълнените с приказни герои - мускетари, принцеси  и рицари…

Когато няколко години по-късно се върнах на острова, едно от първите неща, които потърсих бяха автобусите. И не ги открих. По улиците и пътищата на Малта вече се движиха безлично еднакви, модерни автобуси, нищо, че по магазините се продаваха сувенири на старите оранжеви возила, гордо брандирани с надпис “духът на Малта”. В този момент, духът на Малта за мен загуби част от очарованието си.

Разказвам всичко това, защото при последното ми ходене в Малта се случи нещо, което отново съживи приказката. Съвсем случайно открих в един от сухите докове на Марса деведесет запазени оранжеви автобуса. И както може да се очаква, нещо в мен трепна и аз се отправих към охраната на пристанището, за да попитам мога ли да ги снимам. Още преди да съм задал въпрос, само като видя камерата ми, пазачът поклати отрицателно глава. 

Тръгнах си, но по пътя мисълта, че няма да снимам тази красота не ми даваше мира. Върнах се, за да попитам от къде и от кого трябва да взема разрешение за снимки, твърдо решен, че няма да се откажа. Попаднах на друг човек от охраната, който с усмивка ми каза, че мога спокойно да влезна в сухия док и да снимам автобусите. Няма да разказвам за срещата със старите приятели, ще кажа само, че ги наснимах с малко свито сърце, защото не знаех дали новият пазач не прояви щедрост към мен и дали ако някой ме видеше да снимам, това няма да се превърне в проблем за пазача.

След като свърших със снимките се върнах да му благодаря. Заговорихме се и той ми разказа, че е бивш шофьор на автобус. Когато разбра за моя по-сериозен интерес към возилата, той извади от багажника на колата си найлонов плик пълен с албуми. А албумите - пълни със снимки на старите автобуси от времето, в което те са кръстосвали надлъж и нашир острова. 

Гледаме фотографиите на капака на колата и си говорим. Снимка по снимка, пред мен се разкрива една невероятна история. Сред автобусите виждам модели още от Втората световна война, които са били поддържани от водачите си и са се движили чак до края на XX век.  Машините са се предавали от баща на син и шофьорите са ги обичали като собствени деца. Всеки шофьор се е грижил неговият автобус да бъде уникален, като е променял външния му вид по собсвен вкус. Ето защо, тогава, при първото ми идване не срещнах нито едно возило, което да се повтаря с друго.

Когато правителството решава да подмени автопарка, шофьорите предават старите автобуси и смятат, че те отиват за срап. Затова преди да се разделят с верните машини, техните водачи свалят емблемите им, както и всички елементи, които имат сантиментална стойност за тях.

 Впоследствие се разбира, че деветдесет от автобусите ще бъдат запазени в музей на автотранспорта. И тогава се случва нещо, което според мен може да се случи само в Малта. Всички шофьори връщат свалените от автобусите детайли, и нещо повече - те даряват на музейните работници резервни части, които също са пазели до момента, за да може техните автобуси отново да бъдат приведени в движение…

Тази история ме накара да повярвам, че духът на Малта не е запазен само в сувенирите. Той е жив, защото проявленията му се виждат чрез вещите, но той, като всеки добър дух живее у хората.

                                                                                      текст и снимки: Красимир Андонов

Наръчник за отглеждане на сталактити

Сталактитите са най-известния вид пещерни образувания. Това са каменните остриета, висящи от тавана на подземните кухини.

За да разберем как се раждат сталактитите, трябва да намесим химията. Дъждовната вода се просмуква в пукнатините на варовиковите скали и по пътя разтваря в себе си калциев карбонат. Той, в реакция със съдържащия се там въглероден двуокис, се превръща в калциев бикарбонат.

Когато пътешествието на водата свърши на тавана на някоя пещера, от контакта й с кислородът на въздуха следва нова химична реакция, водеща до разпада на съединението на съставните му  части - вода и калциев карбонат. Част от този калциев карбонат се отлага на тавана в секундите преди капката да падне. И така капка по капка, сталактитът започва да расте.

Скоростта на растежа е от 0.31 мм до 3 мм за година, в зависимост от количеството преминаваща вода.

Бетонът е композитен строителен материал, които съдържа в себе си цимент, вода, пясък и чакъл. Циментът, основната съставка на бетона, се прави от смлени на прах глина и варовик (калциев карбонат).

Ето я връзката между сталактите и бетона - калциевият карбонат! Ето защо може би сте виждали висящите под бетонните съоръжения сталактити. 

Аз, като човек изкарал ученическите си съботи и недели из пещерите на България, от години наблюдавам как никнат градските сталактити. 

И ако попитате как точно растат, ще ви отговоря. Растат бързо. Те се уголемяват с видима скорост - може би сантиметър - два на година. С две думи - като изкуствени диаманти растат...

Както в пещерите, така и в града ще срещнете сталактити с различни цветове - аз съм виждал калцитно бели, оранджево-кафеникави, сиви, почти черни… Всичко зависи през какво минава водната капка. Например, вероятно за кафявите образувания е виновна някоя ръждясалата арматура на бетонното съоръжение. Виждал съм ги в подлези, по мостове, по терасите на панелките съм ги виждал…

Разбира се, градските сталактити днес са по-скоро незабележими. Някой трябва да ви ги покаже или специално трябва да ги търсите за да ги видите…

Но ако все пак не успявате да ги откриете, нека се опитаме да освободим фантазията си и да ги видим като пораснат… Да вземем за основа факта, че за 30-40 години съществуване, днешните бетонните мостове са се окичили с 20-30 сантиметрови калцитни образувания. Сега да си представим, че двете идеални условия за разтежа на сталактитите са налице - обилни периодични дъждове и община, която не крои планове да разруши съоръженията, дали подслон на сталактитите. Пренасяме се двеста, триста, до петстотин години напред и какво да видим - неугледните мостове, подлези и тераси са надиплени с бетонни сталактити, сталагмити и сталактони. Също така местата, с подходящи условия са се образували пещерни, пардон - бетонни бисери. Въобще - градът ни ще е станал и по-красив и по-добър. Разбира се, столичното видеонаблюдение ще пази бетонните обазувания от вандали и желаещите да напишат по тях нещо мило за някоя футболен отбор…

Но, до тук говорихме за обществените сталактити. Съвсем естествено ще има и частни. Такива, които човек си отглежда на балкона.  Мисля си, че скучната тема за времето, в бъдещето може да бъде заменена с разговори за растежа на сталактитите. Например, съвсем естествено ще бъде да попитате съседа - “Как влияят на сталактитите ти тези непрекъснати киселинни дъждове?” или “Какво им слагаш във водата на твоите, че така добре ти вървят…?”

Ако успях да ви запаля и да ви накарам да се грижите за малко бяло или цветно сталактитче на терасата, моля следете този блог. В бъдеще ще давам съвети как да направите така, че съседите да завиждат на вашите бетонни красоти!

Два изгрева и една нощ в снега*

Часът е пет и половина сутринта, двадесет и първи януари. Завъртам ключа, стартера на колата за секунда се зачудва дали да се задвижи, след което двигателя заработва ритмично и таблото светва. Термометърът показва минус дванадесет градуса.
В шест без двадесет взимам Люто от Павлово.
Десет минути по-късно качваме Алекс.
Накрая в шест и десет, с малко закъснение, спираме пред блока на Оги и в колата ставаме четирима. Събрахме се.
Програмата за следващите часове е повече от претрупана. Първата ни цел е изгревът на слънцето при старопланинския водопад Скакля. От години се каня да се вържа на ръба на скалите и да снимам как водата полита в бездната. Е, най-накрая дойде моментът. С приятели като тези, всяка щуротия се превръща в реално приключение.

Карам бързичко, защото закъсняваме. Прехвърчаме през събуждащите се села из дефилето и след Церово започваме да се качваме към високото на Стара планина. Небето отдавна е просветляло и е ясно, че едва ли ще видим водопада по изгрев, ама какво значение има? Снимането е само част от приключението. 

Паркирам колата в центъра на село Заселе, когато ръбовете на върховете над нас порозовяват. До водопада имаме 10-15 мин ходене. По пътя първите лъчи на слънцето стигат и до нас. Не знам дали и вие сте забелязали, но зимните изгреви в планината са особена порода изгреви. При тях белия килим по наклонените склонове се превръща в екран, върху който небесното светило прожектира своя всекидневен и неповторим спектакъл. Първата топла светлина събужда нощно-сините тонове на снега и червеното плъзва от високото към ниското. Цветовете започват да се сменят като в огромен калейдоскоп и човек усеща възторга на Сътворението…

Ние четиримата обаче, този ден имаме конкретна задача за вършене и оставяме възторзите на поетите. След минути сме на водопада и Оги се заема с въжетата. Имаме негласно споразумение по между си, че винаги, когато се налага да се екипира скала, Оги е човекът, който води. Докато той връзва системата, аз оглеждам водопада. Бях тук сам преди два дни, но оттогава се е натрупал доста лед и това ще усложни начинанието.

Водите на малката рекичка Скакля се изливат в центъра на подковообразен скален венец на три скока. Първата най-висока тераса е висока около 85 метра, а следващите два скока на водата правят общата височина на водопада около 120 метра. Тук е крайната точка на “Вазовата пътека”, която тръгва в ниското от гара Бов. 

След минути Оги е готов и се сменяме на въжето. То вече е обледенено от влагата над реката. Заради леда не мога да застана там, където искам, а не се и сетихме да вземем котки за обувките. Междувременно, слънцето се скрива в ниските облаци над хоризонта. Нещата не се случват както си ги представях. Около половин час оставам на скалата като правя опити да заснема нещо интересно. Междувременно, Алекс вдига дрона и той бръмчи наоколо.

Малко по-късно се събираме и решаваме как да продължим. Алекс ще се закачи на въжето да разгледа и после ще съберат инвентара, а аз ще се разходя наоколо. След това, среща при колата. Тръгвам вляво по скалния венец и намирам добри гледни точки към водопада. За съжаление виждам как в далечината над София и Рила грее слънце, а над нас облаците се сгъстяват.

Докато се прибирам ми прави впечатление, че в снега под мен е изровена дупка и от нея са изхвърлени пръст и треволяци. Слизам да разгледам и с изненада откривам, че там спи таралеж. От дишането му бодлите му бавно се издуват и свиват. Казвам си, че трябва да разгледам хралупата внимателно, защото току-виж съм открил нещо, което да ни послужи по-късно през деня…

Събираме се при колата и решаваме какво да правим. По програма съм предвидил да се разходим до билото над скалите при Черепиш, но времето много напредна и май трябва да тръгваме към последната цел - решили сме да си изкопаем и спим в снежна пещера. Снегът по дефилето е твърде пръхкав и затова тръгваме към Витоша. По пътя натам един след друг започват да звънят приятели, които знаят какви сме ги замислили. През нощта се е случило нещастие и на Витоша е паднала лавина, в която са загинали две момчета. Настроението пада, но решаваме, че на място ще преценим дали можем да изпълним плана. Междувременно притеснен звъни Миро, който след кратък разговор решава да се включи в групата (Люто няма зимен чувал и няма да идва с нас към Витоша).

В София спираме за малко при Ники Желязков, който ни дава лавинна лопатка и сонда. Ники също е доста притеснен накъде сме тръгнали. Разбираме се, че ще държим връзка и ще му пратим координатите на пещерата. Минаваме и през магазин “Алпи”, откъдето взимаме втора лопата и към три и половина спираме при хотел Морени. Витоша грее зимно, но някак се усеща тягосната тишина след нещастието предната вечер.

Поемаме с раниците нагоре към Черни връх, където мислим да пренощуваме. Над платото отнякъде се появяват облаци и след минути всичко около нас потъва в мъгла. Не можем да различим кое е долу и кое горе, толкова равно бяло става всичко.

Температурата рязко пада и в комбинация с режещия вятър и носещите се с него ледени кристалчета, обстановката става много неприятна. Решаваме, че спираме и ще търсим подходящо място за копане на пещера наблизо, няма да качваме върха. До тук сме вървяли по отъпкания от ратрак път и не сме се излагали на лавинна опасност. Мястото, в което избираме да търсим подслон също не е лавиноопасно. 

Оги изчезва в мъглата с лавинната сонда и след един-два неуспешни опита открива достатъчно дълбок сняг. Двамата с Алекс започват да копаят, а аз оставам на пътя да чакам Миро. Той е някъде зад нас и  ако се разминем в мъглата ще стане трудно да се намерим.

След минути вече сме четирима. С падането на нощта и с все по-арктическите температури наоколо, работата по пещерата започва да спори повече. Още докато копаем, установяваме, че в дупката под снега е далеч по-топло от навън. След около два часа вече имаме достатъчно голямо помещение за четирима души плюс багаж. Винаги ентусиазираният Миро е издълбал красиви ниши в стените за свещите, които ще ни топлят през нощта. Казват, че в иглу или снежна пещера е достатъчна една горяща свещ за да се поддържа температура за оцеляване. Също така прогнозите казват, че тази нощ ще е една от най-студените през годината.

Излизам да направя малко снимки и да пратя смс-и на приятелите, които се притесняват. Указвам мястото - над 92-ри стълб от зимната маркировка към Черни връх. 

Като се връщам, в пещерата цари празнична обстановка. Гори примус, топи се сняг и Алекс и Оги правят супа. За момент се чудят дали полуфабриката с пилешка супа е подходящ за телешката консерва от Сардиния, но в края на краищата решаваме, че колкото повече е толкова повече, особено в нашия случай. Миро вади бутилчици с вино и осемгодишна сливова. Спокойно е.

Навън бурята бушува с пълна сила, а ние целите пушим, защото влажните дрехи по нас съхнат. Опитвам да снимам, но техниката първоначално се изпотява зверски, след което замръзва. 

Отвъд пещерата е към минус двадасет, а при нас е около минус един - минус пет. Температура, напълно подходяща за оцеляване. След дълги сладки приказки запушваме входа на убежището ни с раници и лягаме да спим. Аз и Алекс сме на обикновени шалтета, Оги и Миро - на надуваеми. Установяваме, че и двата варианта са приемливи, ако на човек му се наложи да спи в такава екстремна ситуация.

Вълненията от деня дълго не ми дават да затворя очи, но е приятно да гледам трептящия пламък на свещта пред мен и да си мисля. За какво ли не. Сещам се, че докато съм бил навън и съм се опитвал да си говоря с някой, който се намира на метър или два от мен, но е в пещарата, не се чуваме. Снегът се оказва перфектна звукоизолация.

Към четири и половина сутринта ми хрумва да сложа мокрите си ръкавици при мен в спалния чувал. Така на сутринта ще са сухи и топли. В седем без пет звъни алармата на Миро. Той е на работа и сме се разбрали да станем и тръгнем заедно сутринта.

През нощта таванът на пещерата се е изгладил от дишането ни и от топлината на свещите и се е посвлякъл в ъгъла над мен, но освен, че трябва да си обуя обувките в легнало положение, други проблеми няма. Излизам пръв от пещерата като изхвърлям пред себе си топлите ръкавици и влажното си яке. Голяма грешка! За секунди, докато се появя до тях всичко е заледено на кокал. Правя неистови усилия да се напъхам в ръкавиците, защото незащитените пръсти стават безчуствени след около 30 секунди на студа.

Групата ни от четирима се събира пред пещерата, хвърляме бърз поглед назад и хукваме надолу в мъглата. Изведнъж бялото встрани от нас пожълтява и така разбираме, че слънцето отново се е върнало... Една нощ в снега и два изгрева…

Може да прочетете разказа на Оги тук: http://benkenogy-bg.blogspot.bg/2016/01/blog-post.html

* Описаните ситуации могат да бъдат опасни за живота ви, ако сте неподготвени или нямате нужните лагерни средства. Затова ги не повтаряйте.

текст и снимки: Красимир Андонов