Китайски дневници

Китайски дневници, част втора 

Кунминг – Ю лу - Хуизъ

След няколко дни в многомилионния Кунминг, домакините организират пътуване из провинция Юнан. Посоката е град Хуизъ, който за мен все още не значи нищо. 

Напускаме мегаполиса по магистрала, през прозореца на автобуса се сменят вариации на зелени склонове, потънали в обичайните за сезона мъгли. Навън е влажно, топло и ръми лек дъждец. Скуката от еднообразното пътуване се разсейва веднага след като отбиваме по тесен планински път. Едно след друго се появяват и изчезват селца, а с тях идват впечатленията от живота извън забързания градски ритъм. Ако модерната архитектура на Кунминг ми носеше усещане за нещо познато - то сега светът, от другата страна на прозореца, е автентичния Китай.  Къщите са с извити като седла покриви, а лицата на хората се крият под традиционните сламени шапки.

Минаваме покрай дюкян, пред който се кипри накичена дървена фигура на кон в цял ръст. На няколко пъти виждам и работилнички за традиционни украшения. В тези препълнени с цвят дюкянчета доминират хартиените фенери.

Фенерите се делят на пет различни вида - най-големите са наричат “Храна за Буда” (Buddah’s Gastronimy) и както подсказва името им, могат да се видят като пищна храмова украса. Т. н. “Бебешки седалки” (Baby’s Bottoms) са миниатюрни фенери и в днешно време се използват най-често като семейна празнична декорация. Най-известен е третият клас – “Светещите домати” (Tomato Lights) – класически кръгли, средни по големина фенери. Това са “червените китайски фенери”. Емблемата на всичко китайско, отвъд Великата китайска стена. Имената на последните два вида фенери също са свързани с тяхната форма -  “Хартиените рула” (Rolling Paper) – са цилиндрични на вид, а  “Кристална магия” (Cristal magic) – има сложна геометрична форма  от повтарящи се триъгълници и четириъгълници.

Поредните криволици довеждат автобуса до асфалтов площад, в краищата на който има две-три сгради. Обядваме странни на вид и вкус неща в крайпътния ресторант, след което отново се събираме на площада. Сега групата тръгва пеша през една царевична нива в неизвестна посока . Може би домакините са съоб-щили къде отиваме, но аз, както често се случва, съм го пропуснал. Това не ми пречи и ходя напред. Някъде под мен се чува шумът от бучаща река. Постепенно пътеката се снижава и не след дълго потъва заедно с реката в нещо като Триградското ждрело. Не е толкова високо, но пък е по-тясно, по-влажно и по-тъмно, което многократно подсилва усещанията. За съжаление денят е дъждовен. Казвам за съжаление, защото си представям каква красота представляват проникналите между меандрите слънчеви лъчи, очертани във водните изпарения. Всъщност това едва ли е успокоение, но ждрелото е толкова тясно, че слънчевият спектакъл най-вероятно продължава не повече от 10 минути на ден. Стените покрай пътеката са покрити с влaголюбива растителност, eдин зелен килим, който омекотява грубите форми на скалите. 

   Геоложката аномалия Ю лу

Сред морето от листа, с изненада забелязвам познати пурпурни цветове. Приближавам се и виждам нещо, което поразително прилича на “Хаберлея Родопензис” – ендемично растение от любимите Родопи. Не знам дали знаете, но понятето “ендемичен вид” означава, че растението има строго дефиниран район на разпространение. В случая с “Хаберлея родопензис”(позната още като силивряк), този район се ограничава с Балканския полуостров, никаде другаде. Там може да се види се на сенчести и влажни места, като Триградско ждрело, например...

Мисля, че разбирате изненадата, която предизвика у мен познатия пурпурен цвят. Преди да продължа, трябва да ви кажа, че силиврякът е терциерен реликт и е оцелял над 2 милиона години, благодарение на неверояните си приспособления за живот. Растението притежава забележителна анабиотична сухоустойчивост – хербаризирани (до 31 месеца) листни розетки след засаждане и поливане оживяват. Затова още наричат силиврякът “безсмъртниче” или “Орфеево цвете”.

Силивряк (вляво) и цветето от ждрелото Ю лу (вдясно)

Направих снимка на цветето в ждрелото, с идеята да го сравня с оригинала в България. Най-накрая ми остана време и за това – според мен има доста общо между двете растения. Да оставим факта, че ботаниците пишат, че преди последната ледникова епоха, силиврякът е обитавал цяла Европа и част от Азия! Това са моите наблюдения, останалото е за специалистите....

Пътеката, която следи извивките на реката в ждрелото като че няма край…След всеки завой, следва мостче и нови привлекателни участъци. Тъй като времето напредва, ние се връщаме без да сме стигнали до края. Впоследствие разбирам, че жрелото Ю Лу (Yu Lu) е геоложки феномен и е образувано на място, където се срещат две планини. Още по-интересното е, че реката криволичи в него в продължение на 10 километра!

Последната отсечка от пътуването за деня с автобуса ни отвежда до хотела в град Хуизъ. Ние сме първите чужденци в историята на този близо десетгодишен хотел.

Текст и фотографии: Красимир Андонов

                                                                                                                                                                                www.krasimirandonov.com