ДА КАЧИШ ЛУНАТА

Когато разказвам за остров Самотраки, думите винаги довеждат със себе си ясни образи, аромат на билки и чувство за неосъществени планове. След този октомври обаче, най-големият план от раздел "неосъществени" мина към графа "ясни образи".

Но да започнем отначало. 
За магията на гръцките острови знаех от творчеството на Джералд Даръл, а той според мен може да накара и най-коравосърдечния домошар да хукне с кораб към прекрасното синьо, палещото слънце и буболечките. 

Първата ми среща със Самотраки, най-дивият от островите в Егейско море беше по работа. Фериботът тръгна от пристанищния град Александруполи и след два часа от  морето се изправи зелената грамада на Саос, планината на Самотраки. Признавам, като я зърнах, си пожелах да достигна върха и. Той се нарича Фегари (Луна) и се издига на 1614 метра над морето. Местните са му дали името Луна, защото е толкова висок, че закрива нощното светило. Казват също така, че боговете гледали Троянската война от него. 

Билото на планината Саос дели Самотраки на южна и северна част. Южната половина на острова е по-гола и скалиста, северната е зелена и се пресича от няколко къси, но кристални реки. Те се спускат стръмно от високото и образуват красиви водопади. Краткият им път неизменно свършва в морето.

Накъде прочетох, че ако Робинзон Крузо беше плавал по Егейско море, Самотраки би бил най-подходящия остров за неговата история. Цивилизацията малко е засегнала това райско кътче, тук дори токът идва от континента под вода, а боклукът се извозва с ферибота.

При първото ходене успях само да си купя карта за да разуча пътеките. След това се връщах пак на снимки няколко пъти, но така и не оставаше време за Фегари.

В средата на октомври 2013 тръгваме към Самотраки с една единствена цел - върхът. В България е студено и вали от няколко дена, но това не ни спира. По пътя към Гърция се прояснява, Александруполи ни посреща с ярко слънце и синьо небе. Островът се вижда от пристанището и ни мами.

Привечер слизаме на познатия бряг и първото нещо, което правим е да отидем до Терма и да разучим от къде започва пътеката. Не срещаме някой, който да ни я покаже, затова тръгвам по стръмното нагоре. Асфалтът свършва и продължавам по кален път, рамкиран от вековни чинари. Дърветата не са високи, но диаметърът им надминава всичко, което съм виждал. В сумрака на настъпващата нощ изглеждат още по-внушително. Връщам се, защото така и не откривам пътеката. 

Пред сградата на минералната баня срещаме човек с кърпа под ръка, спираме го и подхващаме разговор за върха. Оказва се, че пътят тръгва точно зад банята. Човекът ни предупреждава, че ако на сутринта видим билото покрито с мъгла в никакъв случай не трябва да тръгваме. 

Спим набързо под шума на прибоя и в тъмни зори поемаме нагоре. Пълнолуние е и това умножава чарът на начинанието. Широка лунна пътека се е проснала в морето между континента и острова. Обръщаме и гръб, защото истинската пътека към Луната е в другата посока. 

До телекомуникационната кула на острова се върви по коларски път. Встрани са храсталаци с плътно набити един в друг клонаци. По-нагоре започва пътека, която навлиза в резервата "Martini Forest". Дърветата са невисоки, но с могъщи стволове и причудливо разперени клони. Много от тях са изпопадали на земята. Вече на високото ни среща изгревът и прави пейзажът още по приказен.

 След няколко часа излизаме от гората и навлизаме в пояс от папрати. Тук за първи път виждам това, за което съм мечтал с години. Гледката към морето си е струвала чакането, но тя трябва да се види вместо да се описва.

Бързаме нагоре, защото по моя идея сме си купили билети и в три часа трябва да сме обратно на ферибота. Над папратите растителноста свършва и остават само камънаците.

До тук пътеката е добре маркирана с табелки, от тук нагоре има червени точки боя по камъните. Важно е да се знае, че маркировката се вижда добре, когато се качваш, но се "крие" навръщане. Тоест, добре е да се запомнят репери за връщането. 

Билото е остро и прилича на Кончето в Пирин. От него върхът вече се вижда в далечината. Ходенето по билото не е трудно, но изисква внимание. Задачата се усложнявя, защото не е лесно да си гледаш в краката, когато си заобиколен от най-прекрасната островна гледка. Ходиш по скалист връх, малко по-надолу е гората, а всичко останало е море и небе. Всъщност ти си в небето, което продължава в море. От Фегари красиво се вижда съседния турски остров Гьокчеада, както и най-големия пясъчен плаж на Самотраки - Пахия Амос.

За съжаление, ако искаме да хванем ферибота трябва да тичаме веднага наобратно. Тичам и снимам падналите дървета на Мартини форест. Кога ли ще имам времето да не тичам, когато ми се снима :)

Стигаме на пристанището и слизаме от колата за да може Миро да я качи на кораба. Към мен се приближава полицай със слънчеви очила. Пита усмихнато дали сме успяли да качим Фегари. Кимам, а в главата ми е каша защо чак полицията на Самотраки знае, че сме катерили върха. Разбрал недоумението ми, полицая сваля очилата и тогава разбирам, че това е човекът, който ни упъти вчера…

                                              Лора, Миро и Маргарита след изкачването на Луната

Минути по-късно вече пътуваме към къщи, а островът бавно се отдалечава. Това е моментът, в който винаги започвам да кроя плановете за следващия път. Наред са водопадите...

                                                            текст и снимки Красимир Андонов

                                                                        www.krasimirandonov.com

The decisive moment and its neighboring frames

The greatest photojournalist in the history of photography - Henri Cartier-Bresson, builds his unique style of photography on the philosophy, he himself called "capturing the decisive moment."

According to Bresson there is a mere moment in time, when shape and content are in balance. At that very second, the objects in the frame exceed their ordinariness and become interconnected messages. This is the moment in which the photographer has to pull the trigger.

Each frame of Henri Cartier-Bresson is an illustration of this creative concept. I have a few favorite pictures of him, by which, when necessary, I explain the meaning of "capturing in the decisive moment."

Let's take for example the photograph "Behind the Gare St. Lazarre ." 

                                                          Henri Cartier-Bresson/Magnum photos

We see a man who is trying to cross a large puddle. To overcome the obstacle, he jumps and gets caught by the photographer in the air, in a posture having a distant analogy with ballet. The jump is repeated once more in the reflection in the puddle.

Items listed are enough to make the picture interesting. But the fact is that there's something more, something that makes it brilliant. Henri Cartier-Bresson has noticed a poster for a ballet performance in the background. The poster features a ballerina in graceful flying leap. Comparing the two elements – the person jumping over the puddle with the ballet poster - we see that the irony of the situation has made a ballet dancer out of the ordinary man.

The picture is extremely accurate illustration of the idea of ​​"the decisive moment". Before and after the two plot elements existed independently and each carried its own significance. However, when they collided, the situation acquired a new meaning.

The ideas of Henri Cartier-Bresson have become the foundations of contemporary reportage photography. I do not deny that I myself am trying to develop that direction.

Recently I started to digitize my archive of negatives. My attention was caught by the images accompanying the photos that I like. In general, when I see something I do not shoot much. But there are situations when, besides the best picture, I shoot also several lesser variations of the frame. It occurred to me that the illustration of the process leading to the finding of a "decisive moment" could be useful for people who are interested in reportage photography. Here are some examples.

The frame with the three figures and the road is from Smolyan. I picked up the camera because of the beautiful trees shadow graphics. In the first frame there is a lone figure of a woman. Seconds after that from the left and right two more figures come into the picture. This new frame brings an entirely different meaning. For me it symbolizes life - in the beginning light and carefree, then increasingly steeper...

There are two more figures in the third picture - the child's parents. The composition is saturated with accents and it lacks the "magic" of the previous frame.

The image of the old lady and the swans is from 1992 when, as a student of cinematography I was a guest of the Munich Film Festival. The woman feeding the swans impressed me and I shot a few frames. In most photos swans are stretching their necks up thus loosing grace. Only one photo gets both the old lady and the swans in harmony and this is the frame I like.

Below find some more "adjacent frames".

                                               Pictures: Krasimir Andonov

За решаващият миг и съседните му кадри

Най-големият репортажист в историята на фотографията - Анри Картие-Бресон, изгражда своя уникален фотографски стил върху философията, наречена от него самия "снимане в решаващия миг". 

Според Бресон има само един, единствен миг, в който съдържание и форма са в равновесие. В този миг, обектите в кадъра надхвърлят своята обикновенност и се превръщат в взаимосвързани послания. Това е моментът в който, фотографът трябва да натисне спусъка. 

Всеки един кадър на Анри Картие-Бресон е илюстрация на тази творческа концепция. Аз имам няколко любими негови снимки, чрез които, когато се налага обяснявам значението на "снимането в решаващия миг". 

    Нека вземем за пример фотографията „Зад гара Сен Лазар”.

                                                  Henri Cartier-Bresson/Magnum photos

    На снимката виждаме човек, които се опитва да премине през голяма локва. За да преодолее препятствието, той е подскочил и фотографът го е уловил във въздуха в поза, имаща далечна аналогия с балетното изкуство. Скокът се повтаря още веднъж и в отражението на локвата. 

    Изброените елементи са достатъчни да направят снимката интересна. Факт е обаче, че в нея има нещо повече, нещо което я прави гениална. Анри Картие-Бресон е забелязал, че върху сградата на заден план има залепен плакат, рекламиращ балетен спектакъл. На плаката виждаме балерина, летяща в грациозен скок. Когато съпоставим в съзнанието си двата елемента – прескачащия локвата човек с плаката на балета, разбираме, че иронията на ситуацията е превърнала обикновения човек в балетист.

         Снимката е изключително точна илюстрация на идеята за „решаващия миг”. Преди и след него двата сюжетни елемента са съществували самостоятелно и всеки от тях е носил собственото си значение. Когато обаче са се сблъскали, ситуацията е придобила нов смисъл.

Идеите на Анри Картие-Бресон са се превърнали в основите на съвременната репортажна фотогрифия. Не отричам, че и аз самият се опитвам да търся себе си в това направление. 

Скоро започнах да дигитализирам архива си от негативи. Тогава обърнах внимание на кадрите, съпътстващи снимките, които харесвам. По принцип, когато видя нещо не снимам много. Но има ситуации, в които наред с добрата снимка имам и по-незначителни нейни варианти. Замислих се, че илюстрирането на процесът, водещ до намирането на "решаващия миг" би могло да е полезно за хората, които се интересуват от репортажна фотография. Затова тук прилагам няколко такива примера.

                                                    снимки: Красимир Андонов

Кадърът с трите фигури и пътят е от Смолян. Вдигнах камерата заради красивата графика на сенките от дърветата. В първият кадър 

има самотна фигура на жена. Секунди след това от ляво и от дясно в полето на изображението влизат още две фигури. Този нов кадър носи съвсем различен смисъл. За мен той симвилизира живота, в началото лек и безгрижен, след това все по-стръмен...

В третата снимка има още две фигури - родителите на детето. Композицията е пренаситена от акценти и в нея липсва "магията" от предния кадър.

                                                                                          снимки: Красимир Андонов

Снимката на бабата с лебедите е от 1992 година, когато като студент по операторско мойсторство бях гост на Мюнхенския кинофестивал. Жената, хранеща лебедите ми направи впечатление и заснех няколко кадъра. В повечето снимки лебедите са протегнали шии и така телата им са загубили грацията си. Само в една от снимките и бабата и лебедите са в нужното съзвучие, и това е кадърът, който харесвам.

По-долу прилагам още няколко "съседни кадъра".

                                                           снимки: Красимир Андонов