За един Мерцедес край пътя и за качеството на дните...

Бор е миньорски град в североизточна Сърбия.
Попаднах в Бор във връзка със снимките на документалния филм за Златан Дудов на режисьора Михайло Коцев.
За града може би ще разкажа по-късно, тук искам да споделя една почти незначителна случка, която обаче остана дълго в мислите ми.
Едно от първите ми впечатления в град Бор беше от изоставен край пътя стар Mercedes. Минахме с колата покрай него без да спрем, но го харесах и се опитах да запомня как да се върна по-късно до него. Не знам точно защо харесах колата, може би, защото обичам да се ровя в спомени от миналото, а може би, защото тя на фона на вечно димящите комини на Бор ми напомни за един много любим кадър на Анри Картие-Бресон.

                                                                                  Henry Cartier-Bresson

Ден или два след това, най-накрая спираме край изоставената кола. По-късно разбрах, че това е модел Mercedes E-class W120 Ponton. Автомобилът е произвеждан от 1953 до 1962 година, във вариант с бензинов и дизелов двигател. Това е първата кола на Mercedes със самоносеща каросерия и в нея спирачките са със серво усилване, също новост за онова време.

                                                                                                                                         pictures by Internet

Та значи, целия снимачен екип слизаме от новото Rent-a-car Пежо и наобикаляме антиката. Картинката е красиво тъжна. Меките овали на старата кола са потънали в тревата, големи петна ръжда, като едра шарка са избили по ламарините. От страничните стъкла тук-там са останали раздробени островчета, а на задната седалка се е настанило голямо гнездо оси. 

                                                                                                                                      Krasimir Andonov

Докато подготвям камерата за снимки, Михата ме вика до колата. Отивам при него, а той отваря и затваря вратата на Мерцедеса и ме гледа без да каже дума. Отвръщам неразбиращо. Михайло отново отваря и после затваря вратата. До мен бавно достига звука от щракането на механизма, а с това и посланието на този малък безмълвен спектакъл. Прещракването е тихо и леко. Механизмът на вратата на разпадащата се кола работи така, както е работил, когато колата е напуснала завода - перфектно. Усещането от факта е странно. Петдесетина години ни делят от времето на тази кола, но тези години са били достатъчни да се промени всичко. Било е време, в което сме създавали и сме живяли сред уникати, днес сме консуматори на конфекция. Тъжно, но истина. 
А темата за това, колко сме се променили ние въобще не ми се захваща… 

Затръшваме силно вратите на новата ни, почти пластмасова кола и продължаваме по пътя…

                                                               
                                                                                                                                            Krasimir Andonov


    Информация за Mercedes W120 Ponton:
    http://ranwhenparked.net/2013/09/09/60-years-ago-mercedes-benz-launches-the-180-w120/

За фотографията и времето, в което живеем

Преди време ми попадна цитат от Дейвид Бърнет, фотограф на списание “Тайм”.

Човекът, със сериозен опит в класическата лентова фотография, беше дефинирал много точно един от основните проблеми на цифровата фотография - снимането “на килограм”. 

Според Дейвид Бърнет - “цифровата технология позволява на фотографа веднага да види това, което е изпуснал да снима”… С други думи, безразборното щракане размива вниманието на фотографа и “решаващия миг”, често остава между кадрите…

Споделям горното и под въздействие на една реклама на “Лайка”, която не може да остави равнодушен човек, изкушен от фотографията. Става въпрос за клип, в който знакови снимки от историята на медията оживяват пред камерата. 

 Признавам, че не успявам да разпозная всички фотографии, но тези, които знам са фотографии-епохи. Всяко едно изображение се е превърнало в символ на своето време - Голямата депресия от снимката на майката, прегърнала двете си деца, края на Втората световна война в уличната целувка, кошмарите на Виетнамската война в убийството на пленника и в ужаса на голото дете, опитващо да се спаси след атаката с напалм…Фотографии-епохи са и миговете обикновен живот, запазени в снимките на Елът Ъруит, Анри-Картие Бресон, Йозеф Куделка…

Неволно правя сравнение с днес. Днес, фотографията е толкова лесна, че никой не се замисля дали е нужно да е прочел и видял нещо предварително, за да натисне копчето. Така милиарди хора ежесекундно щракат. Придобиването е основна цел на нашето материално съществуване и в този смисъл щракането се е превърнало в още една форма на владеене. Щрака се всичко, при това, без в процеса на придобиване на отминалия миг да се отдава значение на някаква естетика. Всъщност, придобива се илюзия под формата на файл. Файл, който може да изчезне внезапно или да се скрие някъде, без да бъде потърсен никога. Всяко събитие и ежедневност се фрагментират на безброй файлове, като сбора им не увеличава незначителноста на съдържанието. И това, което ме притеснява е дали от нашето време ще останат изображения-икони или ще си останем само с броя на щраканията?

Една изложба, която свътът заслужава да види

Изложбата “Епопея на тракийските царе” в Лувъра вече е факт. За три месеца, една изключително добре подбрана тракийска колекция ще може да бъде видяна наравно с шедьоврите на световното културно наследство. 

Случващото се не може да не предизвиква чувството ни на национална гордост. Като българин, аз също се радвам за това. Още повече, че от няколко месеца заедно с Анелия Каранова и Иво Сеферов работим по филм за подготовката на изложбата…

Същевременно обаче, нещо в мен започва да се бунтува като прочета или чуя, че най-накрая са ни обърнали внимание и са оценили нашата важност! Няма как да се съглася с горното, защото смятам, че вроденото ни чувство за незначителност, няма нищо общо със значимостта на културното ни наследство. Учил съм история на изкуството, от години работя в тази сфера и знам, че ако с нещо можем да бъдем уникални и равнозначни с всички хора по тази земя, без място за съмнение това е изкуството. И в този смисъл, няма защо да мислим, че към нас са проявили благосклонност, като са ни приели в най-посещавания музей в света. Напротив, мястото ни е там! И нещо още по-важно, радвам се, че гостуваме в Лувъра. И че всички тези наистина уникални 1629 тракийски артефакта, изложени в залите на Ришельо, са собственост на български музеи! Какво по-голяма национална гордост от тази? 

Концепцията на изложбата и подборът на експонатите са направени от трима френски и двама български куратори. От българска страна това са: проф. д-р Тотко Стоянов от катедрата по Археология при СУ „Св. Кл. Охридски” и доц. д-р Милена Тонкова, ръководител на Департамента по тракийска археология при Националния археологически институт с музей при БАН. От френска страна са сегашният президент на Лувъра – д-р Жан Люк Мартинез и специалистите от Департамента по гръцка, етруска и римска древност д-р Александър Баралис и д-р Негин Матийо. 

Мога да кажа, че кураторите са събрали в едно предмети и информация, която дава наистина многостранна представа за древните ни наследници. За първи път освен златото и среброто на съкровищата ни, се излагат и всички артефакти, намерени при богатите царски погребения. Така посетителят може да види редом с бляскавите златни съдове, предмети от бита на траките, от глинени идоли до украшения от пробити миди и рапанчета…

 Това е изложба, която показва различни аспекти от живота на траките, от религия и култове до връзките им с други народи. 

Имах възможност да поговоря както с българските, така и с единия от френските куратори - д-р Александър Баралис (който говори много добър български) и съм впечатлен от знаниянията му за културата по нашите земи. Наистина е невероятно как учен-археолог от един от най-значимите музеи в света говори като запалено дете, когато стане дума за траките…

Също така, много впечатляващо е цялото отношение на френските домакини към изложбата. В залите на крилото

Ришельо цари атмосфера, която подсъзнателно въздейства върху сетивата на посетителя. Архитектът на изложбата е проектирал пространство, имащо алюзия с тракийските могили. Целият таван е направен наново и наподобява купола на царска гробница. Светлинната атмосфера е приглушена и само там, където е необходимо, погледа се води от насочени спотове…

Уникална изложба за една култура, която светът заслужава да види!

  Реставраторът гл. ас д-р Петя Пенкова от Националния археологически музей в София извърши възстановяването на един от знаковите експонати на изложбата, наколенника от Могиланска могила, Враца. Знаковата находка е била реставрирана в миналото, но ренгеновата снимка показва, че тя се нуждае от спешна обработка. Специалистът Петя Пенкова отделя шест месеца за да възстанови наколенника. Изполваните за реставрацията материали визуално наподобяват оригиналните, но също така са ясно различими от специалистите. Такар ако в бъдеще се появят по-добри технологии, те лесно могат да бъдат заменени.

връзки към изложбата:

http://www.lexpress.fr/culture/le-louvre-devoile-les-splendeurs-de-la-thrace-antique_1669204.html

http://mc.government.bg/page.php?p=523&s=524&sp=0&t=0&z=0

http://www.louvre.fr/en/expositions/saga-thracian-kingsarchaeological-discoveries-bulgaria

снимки и текст: Красимир Андонов

www.krasimirandonov.com

https://www.facebook.com/krasimirandonovphotography