вторник, 11 август 2015 г.

Отново за потъналото гробище

За потъналото турско гробище  в язовир “Кърджали” знам от времето, в което откривахме Източните Родопи.
Тогава, може би в средата на осемдесетте години на миналия век имаше един период, в който често се катерихме по чукарите край река Боровица. След едно от ходенията, което аз бях пропуснал, приятелите ми разказаха за гробище, което изплува от водата при сушави години. В главата ми остана разказа за призрачната среща. 




Приятелите ми търсели брод за да пресекат Боривица при вливането и в язовира. Времето било много лошо, завалял дъжд и скоро след него паднала мъгла. Не знам колко бяха ходили в мъглата, но изведнъж пред тях изплували тъмните камъни на турско гробище, което наполовина било на сушата, наполовина в язовира. Около надгробните камъни на брега земята била кална, напукана на големи парчета. Гледката в мъглата трябва да е била силно впечатляваща. Спомням си, че тогава Ники Желязков я беше снимал, но дали аз съм виждал снимките или само съм си представил разказаното от тях, не знам.  Така или иначе, независимо, че тогава не можах да отида до мястото, картината си остана в съзнанието ми и често, минавайки из района се оглеждах за гробището.






Преди три-четири години за първи път открих за себе си мястото. Гробището си стоеше там, където си е било и преди да го има язовира. Снимах го и написах за него в поста за потъналите селища: http://blog.krasimirandonov.com/2014/01/blog-post.html
След това започнахме да снимаме филм за трапецовидните ниши по проекта “Светлина и култ” https://www.facebook.com/pages/Light-and-Cult/1481483575462394?ref=hl и често минавахме край мястото. То обаче с нищо не показваше, че крие нещо. Малко заливче, нищо повече.
И така до миналата неделя, когато пак видях, че се е показало...



От тогава си мисля… Дали мъртвите от това гробище имат покой, завити от планинската вода… И дали душите им се радват, когато водата се отдръпне и слънцето отново огрее надгробните камъни… Едва ли има отговор.
Krasimir Andonov © 2015

събота, 18 юли 2015 г.

За един Мерцедес край пътя и за качеството на дните...





Бор е миньорски град в североизточна Сърбия.
Попаднах в Бор във връзка със снимките на документалния филм за Златан Дудов на режисьора Михайло Коцев.
За града може би ще разкажа по-късно, тук искам да споделя една почти незначителна случка, която обаче остана дълго в мислите ми.
Едно от първите ми впечатления в град Бор беше от изоставен край пътя стар Mercedes. Минахме с колата покрай него без да спрем, но го харесах и се опитах да запомня как да се върна по-късно до него. Не знам точно защо харесах колата, може би, защото обичам да се ровя в спомени от миналото, а може би, защото тя на фона на вечно димящите комини на Бор ми напомни за един много любим кадър на Анри Картие-Бресон.


                                                                                  Henry Cartier-Bresson

Ден или два след това, най-накрая спираме край изоставената кола. По-късно разбрах, че това е модел Mercedes E-class W120 Ponton. Автомобилът е произвеждан от 1953 до 1962 година, във вариант с бензинов и дизелов двигател. Това е първата кола на Mercedes със самоносеща каросерия и в нея спирачките са със серво усилване, също новост за онова време.



                                                                                                                                         pictures by Internet

Та значи, целия снимачен екип слизаме от новото Rent-a-car Пежо и наобикаляме антиката. Картинката е красиво тъжна. Меките овали на старата кола са потънали в тревата, големи петна ръжда, като едра шарка са избили по ламарините. От страничните стъкла тук-там са останали раздробени островчета, а на задната седалка се е настанило голямо гнездо оси. 




                                                                                                                                      Krasimir Andonov

Докато подготвям камерата за снимки, Михата ме вика до колата. Отивам при него, а той отваря и затваря вратата на Мерцедеса и ме гледа без да каже дума. Отвръщам неразбиращо. Михайло отново отваря и после затваря вратата. До мен бавно достига звука от щракането на механизма, а с това и посланието на този малък безмълвен спектакъл. Прещракването е тихо и леко. Механизмът на вратата на разпадащата се кола работи така, както е работил, когато колата е напуснала завода - перфектно. Усещането от факта е странно. Петдесетина години ни делят от времето на тази кола, но тези години са били достатъчни да се промени всичко. Било е време, в което сме създавали и сме живяли сред уникати, днес сме консуматори на конфекция. Тъжно, но истина. 
А темата за това, колко сме се променили ние въобще не ми се захваща… 

Затръшваме силно вратите на новата ни, почти пластмасова кола и продължаваме по пътя…


                                                               
                                                                                                                                            Krasimir Andonov


    Информация за Mercedes W120 Ponton:
    http://ranwhenparked.net/2013/09/09/60-years-ago-mercedes-benz-launches-the-180-w120/

четвъртък, 4 юни 2015 г.

За фотографията и времето, в което живеем



Преди време ми попадна цитат от Дейвид Бърнет, фотограф на списание “Тайм”.
Човекът, със сериозен опит в класическата лентова фотография, беше дефинирал много точно един от основните проблеми на цифровата фотография - снимането “на килограм”. 
Според Дейвид Бърнет - “цифровата технология позволява на фотографа веднага да види това, което е изпуснал да снима”… С други думи, безразборното щракане размива вниманието на фотографа и “решаващия миг”, често остава между кадрите…
Споделям горното и под въздействие на една реклама на “Лайка”, която не може да остави равнодушен човек, изкушен от фотографията. Става въпрос за клип, в който знакови снимки от историята на медията оживяват пред камерата. 
 Признавам, че не успявам да разпозная всички фотографии, но тези, които знам са фотографии-епохи. Всяко едно изображение се е превърнало в символ на своето време - Голямата депресия от снимката на майката, прегърнала двете си деца, края на Втората световна война в уличната целувка, кошмарите на Виетнамската война в убийството на пленника и в ужаса на голото дете, опитващо да се спаси след атаката с напалм…Фотографии-епохи са и миговете обикновен живот, запазени в снимките на Елът Ъруит, Анри-Картие Бресон, Йозеф Куделка…

Неволно правя сравнение с днес. Днес, фотографията е толкова лесна, че никой не се замисля дали е нужно да е прочел и видял нещо предварително, за да натисне копчето. Така милиарди хора ежесекундно щракат. Придобиването е основна цел на нашето материално съществуване и в този смисъл щракането се е превърнало в още една форма на владеене. Щрака се всичко, при това, без в процеса на придобиване на отминалия миг да се отдава значение на някаква естетика. Всъщност, придобива се илюзия под формата на файл. Файл, който може да изчезне внезапно или да се скрие някъде, без да бъде потърсен никога. Всяко събитие и ежедневност се фрагментират на безброй файлове, като сбора им не увеличава незначителноста на съдържанието. И това, което ме притеснява е дали от нашето време ще останат изображения-икони или ще си останем само с броя на щраканията?