Една лятна история, която ми е малко коледна…

Събирам всякакви истории в главата си… Там остават най-често онези от тях, които не мога или пък не искам да снимам…
Историята, която ще разкажа е от Лисабон. Имам си и фотография от нея, но снимката е само да напомня за онова, което остана скрито за фотоапарата…

Лисабон е град, в който се влюбваш. Не знам защо вие ще се влюбите. Причини - много, аз си знам само моята.

Сега - историята. Лятото на 2015 снимах клип в Лисабон и накрая остана свободен ден. Естествено, хукнах да си “открадна” някой кадър от града.
Снимането на моменти от живия живот иска много ходене. Вървиш и гледаш. И както всичко си е незабележимо и обикновено, изведнъж “изкача” нещо, което те кара да подскочиш отвътре. Е, има и дни, които си остават само с ходенето и гледането, но в Лисабон това не е опасност.
Към обяд, право напред и от другата страна на улицата видях сцена, която привлече вниманието ми. Майка и може би 4-5 годишна дъщеря стояха пред витрината на “нещо като магазин”. Казвам “нещо като магазин”, защото в момента, който ги видях бях далече, а и защото стъклата отвътре бяха покрити с бяла хартия. 
Майката държеше детето за ръка и явно не и беше интересно. Детето обаче надничаше към нещо много вълнуващо. Забързах крачка но бях далеч дори и за “дългия” ми обектив. Въпреки това виждах, че момиченцето беше сложило двете си ръце до лицето и надничаше ли, надничаше. В един момент, майката явно оттегчена леко подръпна детето и то с неохота се отлепи от стъклото. Не минали и няколко крачки, малката се отскубна и пак се върна при витрината. Пак наведе главичка, направи си сянка с ръце и пак се взря в нещото вътре. Аз бях вече по-близко, но пак недостатъчно за да снимам тази проста, но истинска сцена. За да вдигна апарата ми трябваха само още няколко крачки, когато те двете си тръгнаха наистина. Не съжалих, че не съм успял да снимам, защото момента беше красив и ми беше достатъчно, че съм го видял. Все пак обаче, реших да хвърля поглед какво толкова привличаше момиченцето. Пресякох улицата и се озовах на нейното място. В процепа на стъклото се криеха силуетите на няколко торти… Снимах, ей така - за спомен, но видяното така или иначе остана в главата ми.
Като се сетя за случката, винаги се чудя какво точно виждаше детето. Дали само тортите, украсени с най-примамващи и вкусни кремове, бадеми и посребрени сладки топчета? Или в главата на малката това беше свят, които е много повече от парче вкусна торта? Дали въбръжението и рисуваше картини, в които тя самата по приказен начин се превръща в красивата собственичка на сладкарницата? И дали си представяше как тази собственичка раздава по три парчета торта на всяко минаващо дете? Или пък запомняше всеки детайл от сладкишите, за да може да направи същите за празника на куклите си? 
Може би, най-красивият свят в детството е светът на мечтите. Мечтите, които палят въображението и за които няма невъзможности…

Мечтата за Бяло море

Детството ми мина по поляните и бърчините на Родопите и макар доста рано да напуснах уюта на планината, връзката с нея остана завинаги. 

Когато бях малък, старите хора често разказваха за Бялото море. Разказите за стадата вакли агнета, които всяка година пресичали планината и зимували по Беломорието, винаги започваха и свършваха с това, че морето е ей там, оттатък “ейсая барчина”. В детските ни глави трудно можеше да се събере представата, че някъде зад този или онзи рид планините свършват и започва морето. Море, което по онова време нямаше как да видим. Оттатък Рудозем, Карлък и Триград беше границата. 
Бялото море за нас бе друг свят. Нещо като звездите на ясното родопско небе. Светят там горе, но не можеш да ги стигнеш…
Това, че не виждахме морето, не пречеше от време на време да го улавяме във въздуха. Зиме, като задухаше южняка, из града се понасяше влажния му дъх… Морето напомняше за себе си и тогава го усещахме още по-недостижимо…
Спомням си, че се говореше как то се виждало от сладкарницата на телевизионната кула “Снежанка” на Пампорово. Ходихме с баща ми, гледахме, но нищо не видяхме… 
Години по-късно, на един висок родопски връх се заговорих с местен човек. От дума на дума стигнахме и до Бялото море. Тогава, човекът ми разказа за копнежа на родопчанина към това море . 
Едно време овчарите, като тръгнели натам със стадата наесен, се връщали чак късна пролет. Семействата им, зажъдняли да ги видят, често се качвали на високото и дълго гледали да видят къде е морето и от къде ще се появят близките им хора… Така че на всеки връх има по една легенда за морето…
След като дойде новото време и границите бяха отворени, много мои близки хора от Родопите отидоха да видят мечтата си. Спомням си, че покойната вече леля Бина от блока в Смолян отиде до Ксанти с Клуба на пенсионера и като се върна, разказваше за срещата с морето като за среща с чудо.
Заведох и баща ми да го види и той дълго стоя на брега с поглед в мечтаното синьо.
Разказвам всичко това, защото сигурно от детството ми е останал навика, като се кача на някой висок родопски връх да се огледам дали не се вижда Бяло море.

Преди няколко години може би го видях. Стоях на билото близо до Рожен. В далечината, зад последните ридове на планината, между ниски облаци стърчеше нещо, което не може да е друго освен остров Тасос или остров Самотраки. Мисля, че морето беше под ниските облаци. Оттогава все си мисля да ида там по изгрев, за видя с очите си слънчевата пътека във водата. И все отлагам. Може би, защото не искам мечтата да свършва…

                                                                                                                             текст и снимки: Красимир Андонов
                                                                                                                                            www.krasimirandonov.com

Една модерна цветова комбинация от времето на траките

Тази година работата ме отведе до едни от най-значимите археологически паметници по нашите земи. За българското издание на списание “National Geographic” снимах резервата “Сборяново” (бр. 10/2015 год.), а филмът “Величието на тракийските царе” ме срещна с други шедьоври на тракийската култура.

                                        Голямата свещарска гробница в Гинина могила /за списание National Geographic

Винаги съм се вълнувал от красотата на миналото ни. Малка държава сме, но сме големи в наследството, което притежаваме. Тук обаче, няма да говоря къде сме били и къде сме сега. По-скоро искам да споделя едно наблюдение, което поне за мен е провокация за бъдещи сравнения и изследвания.

Казанлъшката гробница е датирана в края на IV и началото на III век пр.н.е. и е свързана с тракийското племе одриси, чиято столица Севтополис е единственият изцяло проучен тракийски град (сега на дъното на язовир Копринка). 

                                                                            Куполът на Казанлъшката гробница със стенописите


Свещарската царска гробница от Гинина могила  е датирана към средата на III век пр.н.е и тя е част от едно съвсем различно тракийско царство - гетското.
Казанлъшката гробница е известна със стенописите си, Свещарската - с ансамбъла от жени-кариетиди, всяка изваяна със собствени черти. 

                                  Свещарска гробница, детайл / за списание National Geographic

Двете гробници са част от световното културно наследство на ЮНЕСКО.
Тази година за пръв вът видях оригиналните стенописи от Казанлък.  Цветовете им са нереално живи и някак не е за вярване колко време е минало от полагането им върху стените. В палитрата на одриския художник, освен бялото и черното, има само няколко цвета - винено червено, орхено жълто и небесно синьо, но съчетанието им носи усещане за пълна визуална хармония. 
Няма как да опиша синьото на очите на водача на конете, червеното на нара и охрата на дрехите. Не мисля, че и фотокамерата ми ги видя напълно… Но въпреки това, дори от фотографското копие си личи прекрасната хапмония на цветовете.

Белите каменни фигури на кариетидите от Свещарската могила някога не са били толкова бели. Ако човек се загледа внимателно в тях, открива, че тук-там са останали малки оцветени участъци. 

                                                                    Свещарска гробница, детайл / за списание National Geographic

Каква беше изненадата ми, когато осъзнах, че художниците, оцветили фигурите в свещарската гробница, са използвали същата цветова комбинация като тези от казанлъшката. Винено червено, орхено жълто и небесно синьо. Независимо, че говорим за две съвсем различни тракийски племена - одриси и гети, от начина по който те използват цветовете е видно влиянето от едни на други. Важно е да отбележа, че става въпрос за умишлено селектиране на цветове и нюанси, а не за непознаване на останалите.

Ако сравним, стенописите от Казанлъшката гробница с остатъците от живописна украса на близката до нея могила Оструша, ще видим, че още в IV век пр.н.е., художниците в Оструша използват цялата палитра от цветове. Тоест, изборът на винено червено, орхено жълто и небесно синьо е избор, който говори за една от първите “модерни” цветови комбинации.

                                                     фасетки от тавана на могилата "Оструша"


Струва ми се, че едно задълбочено изследване на разбирането на траките за цвета, би добавило нови детайли в портрета на нашите забравени прадеди.

текст и снимки: Красимир Андонов ©
www.krasimirandonov.com

Отново за потъналото гробище

За потъналото турско гробище  в язовир “Кърджали” знам от времето, в което откривахме Източните Родопи.
Тогава, може би в средата на осемдесетте години на миналия век имаше един период, в който често се катерихме по чукарите край река Боровица. След едно от ходенията, което аз бях пропуснал, приятелите ми разказаха за гробище, което изплува от водата при сушави години. В главата ми остана разказа за призрачната среща. 

Приятелите ми търсели брод за да пресекат Боривица при вливането и в язовира. Времето било много лошо, завалял дъжд и скоро след него паднала мъгла. Не знам колко бяха ходили в мъглата, но изведнъж пред тях изплували тъмните камъни на турско гробище, което наполовина било на сушата, наполовина в язовира. Около надгробните камъни на брега земята била кална, напукана на големи парчета. Гледката в мъглата трябва да е била силно впечатляваща. Спомням си, че тогава Ники Желязков я беше снимал, но дали аз съм виждал снимките или само съм си представил разказаното от тях, не знам.  Така или иначе, независимо, че тогава не можах да отида до мястото, картината си остана в съзнанието ми и често, минавайки из района се оглеждах за гробището.

Преди три-четири години за първи път открих за себе си мястото. Гробището си стоеше там, където си е било и преди да го има язовира. Снимах го и написах за него в поста за потъналите селища: http://blog.krasimirandonov.com/2014/01/blog-post.html
След това започнахме да снимаме филм за трапецовидните ниши по проекта “Светлина и култ” https://www.facebook.com/pages/Light-and-Cult/1481483575462394?ref=hl и често минавахме край мястото. То обаче с нищо не показваше, че крие нещо. Малко заливче, нищо повече.
И така до миналата неделя, когато пак видях, че се е показало...

От тогава си мисля… Дали мъртвите от това гробище имат покой, завити от планинската вода… И дали душите им се радват, когато водата се отдръпне и слънцето отново огрее надгробните камъни… Едва ли има отговор.

Krasimir Andonov © 2015

krasimirandonov.com

За един Мерцедес край пътя и за качеството на дните...

Бор е миньорски град в североизточна Сърбия.
Попаднах в Бор във връзка със снимките на документалния филм за Златан Дудов на режисьора Михайло Коцев.
За града може би ще разкажа по-късно, тук искам да споделя една почти незначителна случка, която обаче остана дълго в мислите ми.
Едно от първите ми впечатления в град Бор беше от изоставен край пътя стар Mercedes. Минахме с колата покрай него без да спрем, но го харесах и се опитах да запомня как да се върна по-късно до него. Не знам точно защо харесах колата, може би, защото обичам да се ровя в спомени от миналото, а може би, защото тя на фона на вечно димящите комини на Бор ми напомни за един много любим кадър на Анри Картие-Бресон.

                                                                                  Henry Cartier-Bresson

Ден или два след това, най-накрая спираме край изоставената кола. По-късно разбрах, че това е модел Mercedes E-class W120 Ponton. Автомобилът е произвеждан от 1953 до 1962 година, във вариант с бензинов и дизелов двигател. Това е първата кола на Mercedes със самоносеща каросерия и в нея спирачките са със серво усилване, също новост за онова време.

                                                                                                                                         pictures by Internet

Та значи, целия снимачен екип слизаме от новото Rent-a-car Пежо и наобикаляме антиката. Картинката е красиво тъжна. Меките овали на старата кола са потънали в тревата, големи петна ръжда, като едра шарка са избили по ламарините. От страничните стъкла тук-там са останали раздробени островчета, а на задната седалка се е настанило голямо гнездо оси. 

                                                                                                                                      Krasimir Andonov

Докато подготвям камерата за снимки, Михата ме вика до колата. Отивам при него, а той отваря и затваря вратата на Мерцедеса и ме гледа без да каже дума. Отвръщам неразбиращо. Михайло отново отваря и после затваря вратата. До мен бавно достига звука от щракането на механизма, а с това и посланието на този малък безмълвен спектакъл. Прещракването е тихо и леко. Механизмът на вратата на разпадащата се кола работи така, както е работил, когато колата е напуснала завода - перфектно. Усещането от факта е странно. Петдесетина години ни делят от времето на тази кола, но тези години са били достатъчни да се промени всичко. Било е време, в което сме създавали и сме живяли сред уникати, днес сме консуматори на конфекция. Тъжно, но истина. 
А темата за това, колко сме се променили ние въобще не ми се захваща… 

Затръшваме силно вратите на новата ни, почти пластмасова кола и продължаваме по пътя…

                                                               
                                                                                                                                            Krasimir Andonov


    Информация за Mercedes W120 Ponton:
    http://ranwhenparked.net/2013/09/09/60-years-ago-mercedes-benz-launches-the-180-w120/

За фотографията и времето, в което живеем

Преди време ми попадна цитат от Дейвид Бърнет, фотограф на списание “Тайм”.

Човекът, със сериозен опит в класическата лентова фотография, беше дефинирал много точно един от основните проблеми на цифровата фотография - снимането “на килограм”. 

Според Дейвид Бърнет - “цифровата технология позволява на фотографа веднага да види това, което е изпуснал да снима”… С други думи, безразборното щракане размива вниманието на фотографа и “решаващия миг”, често остава между кадрите…

Споделям горното и под въздействие на една реклама на “Лайка”, която не може да остави равнодушен човек, изкушен от фотографията. Става въпрос за клип, в който знакови снимки от историята на медията оживяват пред камерата. 

 Признавам, че не успявам да разпозная всички фотографии, но тези, които знам са фотографии-епохи. Всяко едно изображение се е превърнало в символ на своето време - Голямата депресия от снимката на майката, прегърнала двете си деца, края на Втората световна война в уличната целувка, кошмарите на Виетнамската война в убийството на пленника и в ужаса на голото дете, опитващо да се спаси след атаката с напалм…Фотографии-епохи са и миговете обикновен живот, запазени в снимките на Елът Ъруит, Анри-Картие Бресон, Йозеф Куделка…

Неволно правя сравнение с днес. Днес, фотографията е толкова лесна, че никой не се замисля дали е нужно да е прочел и видял нещо предварително, за да натисне копчето. Така милиарди хора ежесекундно щракат. Придобиването е основна цел на нашето материално съществуване и в този смисъл щракането се е превърнало в още една форма на владеене. Щрака се всичко, при това, без в процеса на придобиване на отминалия миг да се отдава значение на някаква естетика. Всъщност, придобива се илюзия под формата на файл. Файл, който може да изчезне внезапно или да се скрие някъде, без да бъде потърсен никога. Всяко събитие и ежедневност се фрагментират на безброй файлове, като сбора им не увеличава незначителноста на съдържанието. И това, което ме притеснява е дали от нашето време ще останат изображения-икони или ще си останем само с броя на щраканията?

Една изложба, която свътът заслужава да види

Изложбата “Епопея на тракийските царе” в Лувъра вече е факт. За три месеца, една изключително добре подбрана тракийска колекция ще може да бъде видяна наравно с шедьоврите на световното културно наследство. 

Случващото се не може да не предизвиква чувството ни на национална гордост. Като българин, аз също се радвам за това. Още повече, че от няколко месеца заедно с Анелия Каранова и Иво Сеферов работим по филм за подготовката на изложбата…

Същевременно обаче, нещо в мен започва да се бунтува като прочета или чуя, че най-накрая са ни обърнали внимание и са оценили нашата важност! Няма как да се съглася с горното, защото смятам, че вроденото ни чувство за незначителност, няма нищо общо със значимостта на културното ни наследство. Учил съм история на изкуството, от години работя в тази сфера и знам, че ако с нещо можем да бъдем уникални и равнозначни с всички хора по тази земя, без място за съмнение това е изкуството. И в този смисъл, няма защо да мислим, че към нас са проявили благосклонност, като са ни приели в най-посещавания музей в света. Напротив, мястото ни е там! И нещо още по-важно, радвам се, че гостуваме в Лувъра. И че всички тези наистина уникални 1629 тракийски артефакта, изложени в залите на Ришельо, са собственост на български музеи! Какво по-голяма национална гордост от тази? 

Концепцията на изложбата и подборът на експонатите са направени от трима френски и двама български куратори. От българска страна това са: проф. д-р Тотко Стоянов от катедрата по Археология при СУ „Св. Кл. Охридски” и доц. д-р Милена Тонкова, ръководител на Департамента по тракийска археология при Националния археологически институт с музей при БАН. От френска страна са сегашният президент на Лувъра – д-р Жан Люк Мартинез и специалистите от Департамента по гръцка, етруска и римска древност д-р Александър Баралис и д-р Негин Матийо. 

Мога да кажа, че кураторите са събрали в едно предмети и информация, която дава наистина многостранна представа за древните ни наследници. За първи път освен златото и среброто на съкровищата ни, се излагат и всички артефакти, намерени при богатите царски погребения. Така посетителят може да види редом с бляскавите златни съдове, предмети от бита на траките, от глинени идоли до украшения от пробити миди и рапанчета…

 Това е изложба, която показва различни аспекти от живота на траките, от религия и култове до връзките им с други народи. 

Имах възможност да поговоря както с българските, така и с единия от френските куратори - д-р Александър Баралис (който говори много добър български) и съм впечатлен от знаниянията му за културата по нашите земи. Наистина е невероятно как учен-археолог от един от най-значимите музеи в света говори като запалено дете, когато стане дума за траките…

Също така, много впечатляващо е цялото отношение на френските домакини към изложбата. В залите на крилото

Ришельо цари атмосфера, която подсъзнателно въздейства върху сетивата на посетителя. Архитектът на изложбата е проектирал пространство, имащо алюзия с тракийските могили. Целият таван е направен наново и наподобява купола на царска гробница. Светлинната атмосфера е приглушена и само там, където е необходимо, погледа се води от насочени спотове…

Уникална изложба за една култура, която светът заслужава да види!

  Реставраторът гл. ас д-р Петя Пенкова от Националния археологически музей в София извърши възстановяването на един от знаковите експонати на изложбата, наколенника от Могиланска могила, Враца. Знаковата находка е била реставрирана в миналото, но ренгеновата снимка показва, че тя се нуждае от спешна обработка. Специалистът Петя Пенкова отделя шест месеца за да възстанови наколенника. Изполваните за реставрацията материали визуално наподобяват оригиналните, но също така са ясно различими от специалистите. Такар ако в бъдеще се появят по-добри технологии, те лесно могат да бъдат заменени.

връзки към изложбата:

http://www.lexpress.fr/culture/le-louvre-devoile-les-splendeurs-de-la-thrace-antique_1669204.html

http://mc.government.bg/page.php?p=523&s=524&sp=0&t=0&z=0

http://www.louvre.fr/en/expositions/saga-thracian-kingsarchaeological-discoveries-bulgaria

снимки и текст: Красимир Андонов

www.krasimirandonov.com

https://www.facebook.com/krasimirandonovphotography

За любовта и светлината на Антонио Канова

В почивния ден на Лувъра по коридорите му нахлува армия от реставратори, работници, чистачи… и нашего брата - снимащите. 

Не съм си и мечтал, но в един такъв ден получих разрешение за снимане, на което с големи букви пишеше "TOUTES ZONES".

Няма да разказвам за всичко, което видях и изживях през тези часове, защото да застанеш пред всяко едно произведение на изкуството си е отделна история. По-скоро ми се иска да споделя нещо, което надхвърли всички останали вълнения.

В галерията "Микеланджело" на Лувъра може да бъде видяна скулптурата, шедьовър на неокласицизма "Съживяването на Психея от целувката на Купидон" с автор Антонио Канова.

Творбата на италианския майстор пресъздава историята за бога на Любовта - Купидон (Ерос) който се влюбва в красивата царска дъщеря Психея. 

Легендата за тази Любов започва с това, че неземната красота на Психея карала хората да пеят химни за нея, а странниците да я мислят за самата богиня на красотата. Това разгневило истинската богиня - Венера, която изпратила сина си Купидон да рани Психея със стрелата си и да я накара да се влюби в същество, към което всички изпитват ненавист. Красотата на царската дъщеря, обаче, омагьосала стрелеца и той се самонаранил със стрелата, която изпратил към Психея. Така той се влюбил, без да изпълни заръката на майка си. 

Любовта на двамата минава през много изпитания, като накрая боговете дават на Психея да пие амброзия и тя завинаги остава при своя любим.  Антонио Канова е изобразил едно от изпитанията, при което Купидон се е надвесил над Психея и с целувка я връща към живота.

Скулптурът е пресъздал чрез мрамора уникално усещане за физическа материалност на героите си. Дрехите им са ефирни, а кожата им има матова мекота.

Когато застанах пред шедьовъра на Антонио Канова, скулптурата беше потънала в безвремието на дифузната дневна светлина. Всяка извивка на мрамора попиваше погледа и не го пускаше. Направих няколко снимки, удивен от мекотата на камъка. В следващия миг слънчев лъч пропълзя по пода и съживи двамата влюбени. Пред очите ми крилата на Купидон станаха полупрозрачни, а лицата на двамата се изпълниха със страст. Не можах да повярвам как един единствен лъч светлина можа да пресъздане толкова съвършено обемите, как мрамора поемаше светлината и не я пускаше. Тя се отразяваше от всяка извивка и всяко отражение правеше още по-сложна и жива картината. 

После лъчът си отиде и Психея и Купидон бавно се върнаха в безвремието си.

Изкуството на забравените прадеди

 

     Вилендорфската мадона, късен палеолит

 Природонаучен музей, Виена

Когато стане дума колко малко знаем за миналото на човечеството, тогава винаги се сещам за книгата на Ан Друян и Карл Сейгън “Сенките на забравените прадеди”. Двамата автори правят сравнението, че родът човешки е като “новородено, оставено на нечий праг без писмо, в което да пише, кое е то, от къде идва и кои са неговите родители…” 

И още: “…нашият вид е на стотици хиляди години, родът Homo на милиони години, приматите на десетки милиони години, бозайниците на двеста милиона години, а самият живот - на около четири милиарда години. Летописите ни покриват едва една милионна част от пътя назад към началата на живота. Ние не разполагаме със свидетелства на очевидци. Те не присъстват нито в живата памет, нито в аналите на нашият вид. Дълбочините, до които можем да се гмурнем назад във времето, са смущаващо, дори тревожно плитки. Преобладаващата част от нашите прадеди остават напълно непознати. Те нямат имена, лица, недостатъци….Не можем да си върнем спомена за тях - за нас те са безвъзвратно изчезнали…Ние сме отрязани от нашето минало, отделени от корените си, но не по причина на амнезия или лоботомия, а поради краткостта на нашия живот и поради огромната, невъобразима бездна от време, която стои между нас и нашата първа поява…”

Каменната ера е първата културно-историческа епоха от историята на човечеството и тя заема около 99% от времето на неговото развитие. През този период, човекът се отделя от животинския вид и започва да използва камъка като инструмент, започва да практикува религиозни церемонии и да погребва починалите си близки. А, и нещо много важно - през тази епоха, прародителите ни започват да създават изображения, които ние днес наричаме първи прояви на изкуство.

Ако следваме теорията за еволюционното развитие на Homo Sapiens, би трябвало да предположим, че тя ще бъде приложима във всички аспети на човешкото развитие. Включително и за проявите на артистизъм. В този смисъл е логично да гледаме на прачовека като на дете, в ръцете, на което е попаднал въглен и то е разбрало, че с въглена могат да бъдат оставяни черни следи. В началото детето ще започне да “драска” неосъзнати линии, в последствие, те ще станат прави, ще се кръстосат, ще се появят първи форми. Впоследствие ще му хрумне, че с “инструмента” за рисуване могат да се запазват обекти и случки от живота. Разбира се, първите изображения на реални обекти ще са много далеч от действителността. Ще ни трябва много фантазия за да свържем детската рисунка с това, което тя изобразява. Ще трябва да минат години упорит труд, преди да се появят първите изображения, които наистина да приличат на оригинала…

                                           Тигър, детска рисунка, XXI век

И ако приемем горното като модел на еволюция, то същото (разбира се, в съвсем друг времеви мащаб) би трябвало да се очаква и при праисторическите хора.

Макар теорията ми да звучи в синхрон с познатите тези за поетапното нарастване на възможностите на човешкия вид , тя не е точна, поне що се отнася до развитието на праисторическото изкуство.

Нека веднага дам няколко примера. Пещерата "Шове" (фр. Chauvet) се намира в Южна Франция и е открита сравнително наскоро - през 1994 година. В нея са запазени едни от най-старите пещерни рисунки, датирани с радиовъглероден метод на повече от 30 000 години. Доказано е, че входът на пещерата е бил затрупан около времето, в което са живяли праисторическите хора и до преоткриването й в наши дни в нея не е влизано. 

За мен е голяма изненада, че едни от най-старите човешки рисунки изглеждат по впечатляващ начин. Да вземем, например, една от рисунките на пещерна мечка (Ursus Spelaeus).

                         Пещерна мечка, рисунка от пещерата "Шове", преди 30 000 г.

 Древният художник е използвал червен пигмент за да нарисува силуета на мечката. Струва ми се, че изображението е дело на човек с точно око и уверена ръка, защото животното изглежда пропорционално и по-важното - много въздействащо. Това обаче, което ме впечатли най-много е факта, че художикът е успял да създаде илюзия за обем в двумерното пространство на скалата. Той е добавил и предното ухо, което се намира извън линията на силуета. Може би, това изглежда нещо обикновено за съвременния човек, но нека имаме предвид, че говорим за епоха, която наричаме праисторическа. И че много по-късно, египтяните рисуват човешкото лице винаги в профил, но окото е фронтално.

Изображението от пещерата е впечатляващо и с факта, че древният художник е подчертал муцуната на мечката чрез по-светъл нюанс от багрилото. Техника, която днес наричаме stump-drawing.

                       Глава на пещерна мечка, рисунка от пещерата "Шове", 
                             преди 30 000 г.

Още по-шокиращо добре са нарисуваните с въглен глави на четири коня от същата пещера. Моля, вгледайте се във втория кон отгоре надолу. Долната половина на главата му е подчертана с много добре нанесена (и съвсем логична като посока) светлосянка…

                            Коне от пещерата "Шове", преди 36 000 г.

И след като сте видели тази рисунка, си помислете дали бихте и дали 30 000 години…?

——————————————————————————————————————————

край на първа част

Красимир Андонов

www.krasimirandonov.com

Библиография:

“Сенките на забравените прадеди”, Ан Друян и Карл Сейгън, издателство “Бард”, София 2003 г.

“Моят живот под земята”, Норбер Кастьоре, издателство “Народна младеж”, София, 1967 г.

“История на изкуството”, Димитър Г. Димитров, издателство “Просвета”, София, 1991 г.

“Cave Art”, Jean Clottes, Phaidon, London, New York, 2008